Определение № 60148 от 26.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3920/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 и ал. 3 ГПК. Образувано е по частната жалба на З. В. Б., чрез адв. Ан. А. от АК – София, против определение № 614 от 26.02.2021 год. по въззивно ч. гр. д. № 353/2021 год. на Апелативен съд – София. С него се оставя без разглеждане частната жалба на З. Б. срещу протоколно определение от 01.10.2020 год. по в. гр. д. № 381/2016 год. на Окръжен съд – Благоевград в частта му, с която съдът е отказал да се отведе от разглеждането на делото. В останалата ѝ част, с която се обжалва отказа на окръжния съд да допусне привличането на трето лице-помагач, частната жалба е оставена без уважение като неоснователна. Според жалбоподателя определението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Излагат се съображения, че преди да се произнесе по правилността на постановеното от окръжния съд определение, Софийски апелативен съд е следвало служебно да разгледа въпроса за неговата валидност и допустимост. Като не е сторил това, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което се иска неговата отмяна и вместо това да бъде прогласена нищожността на постановеното от окръжния съд определение. Върховният касационен съд в настоящия си състав, като съобрази данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Въззивното определение е окончателно в частта му, с която е оставена без уважение частната жалба на З. Б.. Съгласно задължителните постановки на т.9а от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, определението на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционно определение за отказ да се конституира трето лице-помагач, не подлежи на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Следователно, жалбата е процесуално недопустима в частта ѝ с характер на частна касационна жалба и следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата ѝ част, с характер на частна жалба срещу определение на апелативен съд, с което се прегражда по-нататъшното развитие на делото, същата е допустима по аргумент от чл. 274, ал. 2, изр. 1-во, вр. ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: Съгласно мотивите на Апелативен съд – София, определението, с което съдебният състав на въззивния съд е отказал да се отстрани от разглеждането на делото няма преграждащ характер и в процесуалния закон не е предвидена възможност за обжалването му с частна жалба. Доводите за нищожност на протоколното определение на окръжния съд от 01.10.2020 год., като постановено от ненадлежен съдебен състав, са напълно необосновани. Възможността за командироване на районен съдия в окръжен съд е изрично предвидена в чл. 87 ЗСВ, при спазване на условията на чл. 227 ЗСВ. По време на действието на командироването, командированият съдия участва при разглеждане на делата в съответния окръжен съд, при съобразяване правилата за случайно разпределение на делата. Следователно липсва основание за нищожност на така постановеното определение и същото правилно е прието за валидно и допустимо от апелативния съд. Изводите на въззивния съд по отношение процесуалната допустимост на подадената до него частна жалба също са правилни и съобразени с процесуалния закон. На обжалване с частна жалба по реда на чл. 274 и сл. ГПК подлежат единствено определенията на съда, които отговарят на едно от посочените условия в ал. 1 на тази разпоредба, а именно: т. 1 – да преграждат по-нататъшното развитие на делото или т. 2 възможността за тяхното обжалване да е изрично посочена в закона. Съдебният акт, с който се оставя без уважение искане за отвод на съдебния състав не прегражда развитието на производството. Съгласно чл. 23, ал. 2 ГПК съдът сам решава въпроса за отстраняването при участие на съдията, за когото е направено искането. Не е предвидена възможност за самостоятелен контрол на акта, с който съдът се произнася по това искане – виж определение № 78 от 22.X.1959 год. на ВС по гр. д. № 7810/59 год., II г. о., което не е загубило сила предвид актуалната редакция на действащия ГПК, преповтаряща разпоредбата на чл. 14 ГПК /отм./. Обжалването на определенията пред по-горна инстанция по правило е средство за защита срещу незаконосъобразни определения, които не могат да се контролират по повод обжалване на решенията, т. е. такива определения, които не могат да бъдат отменяни или изменяни от постановилия ги съд поради промяна на обстоятелствата, грешка или пропуск - чл. 253 ГПК. Контролът по отношение правилността на определението по чл. 23 ГПК би могъл да се осъществи чрез въззивно или касационно обжалване на решението. Както е прието в практиката на ВКС, процесуалното нарушение трябва да е съществено, за да е основание за отмяна на съдебния акт, а съществено е тогава, когато се е отразило върху крайния резултат. Участие в съдебен състав в нарушение на чл. 22 ГПК е основание за отмяна на съдебния акт тогава, когато допуснатото процесуално нарушение се е отразило на правилността на постановеното от съдебния състав решение – в този смисъл решение № 120 от 13.04.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1333/ 2010 год., III г. о. и определение № 560 от 14.07.2021 год. на ВКС по ч. гр. д. № 2090/2021 год., IV г. о. По изложените съображения частната жалба /в допустимата ѝ част/ следва да бъде оставена без уважение като неоснователна. Водим от горното настоящият състав на ВКС, II г. о.,