Определение № 60290 от 01.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1846/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Д. Д., гражданин на Република Италия, с постоянно пребиваване в Република България, подадена чрез назначения му особен представител адв. Т., срещу въззивно решение № 918 от 07.12.2020г. по гр.д. № 2038/2020г. на Пловдивски окръжен съд. Касаторът поддържа, че последното е недопустимо поради липса на компетентност на българския съд според приложимия Регламент (ЕО) № 1215/2012г. и неправилно поради допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон. Настоящият съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобразно служебните си правомощия по чл. 247 ГПК, констатира следното: В мотивите на решение № 918 от 07. 12. 2020г. по гр.д. № 2038/ 2020г., в заключителната част, Пловдивският окръжен съд, съобразявайки постановките на ТР № 8/2017 от 02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС е приел, че по процесния договор с банката-ищец се дължат онези вноски, които са вече падежирани – от първата вноска по кредита - 20.12.2017г. до момента на изготвяне на експертизата - 20.12.2019г., с общ размер на изискуемата главница към момента на изготвяне на заключението на вещото лице по единичната СТЕ – 9 366.07 лв.. Поради това е приел, че атакуваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено в частта, с която е уважена претенцията с правно основание чл. 422 ГПК за главницата до размера от 9 366.07 лв. и да бъде отменено в частта, с която тя е уважена над тази сума до предявения размер от 15 337. 50 лв.. С диспозитива на решението обаче Пловдивски окръжен е отменил решение № 19566 от 10.04.2020г. по гр.д. № 3429/2019г. в частта му, с която е признато за установено, че Д. Д., [дата на раждане], с личен номер [ЕГН] дължи на „Райфайзенбанк България” ЕАД,ЕИК: 831558413, сумата в размер на 15 337.50 лв. /петнадесет хиляди триста и седем лева и петдесет стотинки/, ведно със законната лихва върху главницата от 15337.50 лв., считано от 28.08.2019г. до окончателното й заплащане, т.е. по целия предявен главен иск. След това вместо отменената част е постановил, че отхвърля предявения от „Райфанзенбанк България” ЕАД иск по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че Д. Д. дължи на банката сумата над 9 366.07 лв. /девет хиляди триста шестдесет и шест лева и седем стотинки/ до пълния претендиран размер от 15 337.50 лв., като същевременно и е потвърдил решение № 19566 от 10.04.2020г. по гр.д. № 3429/2019г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е признато за установено, че Д. Д. дължи на банката сумите: 9 366.07лв. - главница по договора за потребителски кредит от 20.11.2017г., 357. 29лв. - редовна лихва за периода 20.11.2017г. - 27.06.2018г., 151.67лв. - изискуема наказателна лихва върху просрочени главници за периода: 20.12.2017г. - 14.10.2018г., 425.87лв. - законна лихва върху вноските за главница с настъпил падеж за периода от 20.12.2017г. до 28.08.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 9 366.07 лв., считано от 28.09.2019г. до окончателното й изплащане. Следователно налице е несъответствие между формираната действителна воля на въззивния съд и нейното обективиране в писмения текст на диспозитива на въззивното решение, самият той, съдържащ взаимноизключващи се части, което по смисъла на чл. 247 ГПК съставлява очевидна фактическа грешка. Компетентен да я отстрани е съдът постановил решението, на който делото следва да бъде изпратено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,