Определение № 283 от 28.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 127/2025 г.

Производството е по чл.282, ал.2 ГПК. Образувано е по молба от Д. Й. Б. и М. К. Н., и двамата чрез адв. Д. Д. за спиране по реда на чл.282, ал.2 ГПК на изпълнението на невлязло в сила осъдително въззивно решение №65 от 18.01.2024г., постановено по в.гр.д. №1129/2023г. по описа на Апелативен съд- София в частта, с която след отмяна на решение №811/20.02.2023г., постановено по гр.д. №431/2023г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен искът, предявен на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.430 ТЗ /грешно посочено като чл.470 ТЗ/ от „Юробанк България“ АД срещу Д. Й. Б. и М. К. Н. за солидарното им осъждане да платят сумата 113 467.63 швейцарски франка, представляваща главница по Договор за потребителски кредит HL 39480 от 23.06.2008г. и допълнителни споразумения към него от 29.06.2010г. и 05.01.2011г., като вместо това са осъдени ответниците да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място], сумата от 80 000 евро, ведно със законната лихва от 19.03.2018г. до 14.01.2022г., представляващи неизпълнение на задължението за връщане на паричен заем по Договор за потребителски кредит HL 39480 от 23.06.2008г. и допълнителни споразумения към него от 29.06.2010г. и 05.01.2011г., на основание чл.430 ТЗ /грешно посочено като чл.470 ТЗ/ и чл.86 ЗЗД. По делото не е внесено обезпечение в размера по чл.282, ал.2, т.1 ГПК, като молителите считат, че не дължат внасяне на такова, тъй като исковата претенция е основана на договор за банков кредит за покупка на недвижим имот, по силата на който ползват финансова услуга от търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП, непредназначена за извършване на търговска или професионална дейност, поради което имат качеството потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. Излагат доводи, че разпоредбата на чл.282, ал.2 ГПК не съответства на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителски договори в частта предвиждаща, че по искане за спиране на невлязло в сила осъдително въззивно решение потребителят- молител следва задължително да предостави обезпечение в размер на присъдената сума, когато вземането е основано на клауза от потребителски договор, която следва да бъде проверена за неравноправен характер. Твърдят, че за присъдените вземания е образувано изпълнително дело, като са възбранени притежаваните от тях недвижими имоти и е наложен запор на банковите им сметки. Срещу въззивното решение в 1-месечния преклузивен срок е подадена касационна жалба, към която са приложени описаните в чл.284, ал.3 ГПК документи – изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, пълномощно и платежно нареждане за внесена по сметка на ВКС държавна такса. Настоящият съдебен състав на ВКС намира искането на основание чл.282, ал.2 ГПК за основателно. На спиране по реда на чл.282, ал.2 ГПК подлежат осъдителните въззивни решения, които не са влезли в сила, но подлежат на принудително изпълнение съгласно чл.404, т.1, пр.2 ГПК. За да се допусне спиране изпълнението на невлязлото в сила въззивно решение, е необходимо жалбоподателят да представи надлежно обезпечение, което в хипотезата на чл.282, ал.2, т.1 ГПК е в размер на присъдената сума. Настоящият съдебен състав намира, че в случая не е необходимо внасяне на обезпечение от молителите, тъй като спорът е относно вземания, основани на договор за банков кредит, сключен между банката-търговец и потребител. Част от предмета на спора са възражения на ответниците относно действителността на договора, включително възражения за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 ЗЗП, които са нищожни съгласно чл.146, ал.1, ал.2 и ал.4 ЗЗП. Формирана е трайна съдебна практика, която настоящият състав споделя, че разпоредбата на чл.282, ал.2 ГПК не съответства на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителски договори в частта предвиждаща, че по искане за спиране на невлязло в сила осъдително въззивно решение потребителят- молител следва задължително да предостави обезпечение в размер на присъдената сума, когато вземането е основано на клауза от потребителски договор, която следва да бъде проверена за евентуално неравноправния й характер от ВКС. Посочената част от разпоредбата не следва да се прилага, а искането за спиране трябва да се разгледа съобразно дадените от СЕС тълкувания на директивата /решения по дело С-415/11, дело С-32/14, съединени дела С-537/12 и С-116/13/, т.е. без задължаване на молителя- потребител да внесе предварително по сметка на съда обезпечение в размер на присъдената сума въз основа на евентуално неравноправни клаузи в потребителски договор. В този смисъл са постановените от ВКС определение №60007/18.06.2021г., т.д. №871/2021г., І т.о., определение №95/10.03.2022г., ч.т.д. №454/2022г., І т.о., определение №2633/14.10.2024г., т.д. №1964/2024г., І т.о. и др./. С оглед изложеното, съдът намира, че въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение са осъдени Д. Й. Б. и М. К. Н. да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място], сумата от 80 000 евро, представляваща задължение за връщане на паричен заем по Договор за потребителски кредит HL 39480 от 23.06.2008г. и допълнителни споразумения към него от 29.06.2010г. и 05.01.2011г., на основание чл.430 ТЗ /грешно посочено като чл.470 ТЗ/, подлежи на спиране по реда на чл.282, ал.2 ГПК. Воден от горното, Върховният касационен съд