Определение № 586 от 01.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 640/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Х. И., чрез адв. Ц. против решение № 253/24.10.2019 г. по гр. д. № 211/2019 г. на Апелативен съд – Велико Търново. Ответникът ЧСИ Венцислав Маринов, рег. № 833 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Русе (ОС – Русе) не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Третото лице – помагач „ЗК Лев Инс“ АД с ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място], чрез адв. П. е подало отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за нейната неоснователност. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 543/31.12.2018 г. по гр. д. № 401/2017 г. на ОС – Русе за отхвърляне на предявените от касатора против ЧСИ Венцислав Маринов, рег. № 833 на КЧСИ, с район на действие ОС – Русе деликтни искове за заплащане на сума в размер на 60 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и на сума в размер на 100 000 лв. - обезщетение за имуществени вреди, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело № 436/2010 г. по описа на посочения ЧСИ. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че в случая ищецът не е провел доказване на първата предпоставка от фактическия състав на основанието по чл. 74 ЗЧСИ: а именно извършване на незаконосъобразни действия или бездействия на съдебния изпълнител при провеждане на принудително изпълнение и в частност - връзка с призоваването на длъжника и продажбата на негово имущество по изпълнителното дело, при което без значение са останалите две предпоставки - настъпила вреда, пряка и непосредствена последица от тези действия/бездействия и причинна връзка между неправомерните действия и вредата, предвид тяхната кумулативна установеност. Приел е, че в случая това се отнася до поддържаните от ищеца противоправни действия на ответника (ЧСИ Маринов) по изпълнителното дело, изразяващи се в неспазване на разпоредбите за призоваване на длъжника и липсата на надлежно уведомяване за предприетото принудително изпълнение върху имуществото му; в тези по обявяване на проведените публични продани и неспазване на разпоредбата на чл. 487 ал. 2 от ГПК (в приложимата редакция към ДВ бр. 59/2007 г.), респ. нарушаване на процедурата по чл. 494 от ГПК (в редакция ДВ, бр. 59/2007 г.), както и за неизпълнение на задължението на съдебния изпълнител да опише всички намиращи се в имотите, върху които е насочено изпълнението - апартамент и гараж, движими вещи, в това число лек автомобил и два мотоциклета. Във въззивното решение е изтъкнато, че поканата за доброволно изпълнение по изп. д. № 436/2010 г. по описа на ЧСИ Маринов и призовката за насрочения на 28.09.2010 г. опис на недвижим имот са изпратени до ищеца - длъжник по изпълнението, на настоящия му адрес, посочен в справката от НБД - [населено място], [улица], в съответствие с изискванията на чл. 38 ГПК. След като не е бил открит на адреса, е предприета процедура по чл. 47 ал. 1 ГПК за залепване на уведомление. Длъжникът не се е явил да получи книжата, поради което, съобщение е изпратено и на посочения от взискателя адрес (в [населено място]), но длъжникът не е открит и на този адрес. Книжата не са изпратени на постоянния адрес на длъжника - [населено място], [улица], тъй като чрез справка в Служба по вписванията е установено, че имотът е продаден преди образуване на изпълнителното дело. В тази насока допълнителен аргумент за правомерност в действията на съдебният изпълнител (СИ) е изведен и от правилото на чл. 47 ал. 3 ГПК, според което връчването на книжата следва да се извърши на един от двата адреса - настоящия или постоянния. След като не е открил длъжника на нито един от известните по делото адреси, СИ е приложил процедурата по чл. 47 ал. 6 ГПК и му е назначил особен представител. При тази хронология на установените факти по изпълнителното производство, втората инстанция е приела, че ответникът – СИ е спазил реда и процедурата, уредена в закона, за призоваване на длъжника, като е съобразил текста на правилото на чл. 47, ал. 1 ГПК към датата на предприемане на действията по изпълнение – т.е. преди изменението му с ДВ, бр. 86/2017 г., въвеждащо изискване за периода, в който лицето не може да бъде открито и броя на посещенията на адреса, чрез които се удостоверява невъзможността за връчване. Според инстанцията по същество липсва противоправност и в действията на СИ по обявяване на проведените публични продани, както и отклонение с разпоредбата на чл. 487 ал. 2 ГПК (в приложимата редакция към ДВ, бр. 59/2007 г.). В тази връзка е изтъкнато, че обявление за всяка публична продан е изпратено и поставено в [община] и Районен съд - Русе. Развити са доводи, че извършеното чрез призовкар поставяне на обявлението на имота, предмет на проданта, не опорочава процедурата по разгласяването й, доколкото чрез служител на съда (призовкар) се извършва връчването на съобщения и книжа по делата съгласно чл. 42 ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че спазена в случая и процедурата по чл. 494 ГПК (в редакция към ДВ, бр. 59/2007 г.) - началната цена на всеки от имотите при вторите продани е в размер на 80% от първоначалната. Направено е съждение, че независимо от факта, че и вторите продани са обявени за нестанали, и взискателят не е поискал определяне на нова оценка съгласно чл. 494 ал. 2 ГПК, съдебният изпълнител не е допуснал нарушение на процедурата, тъй като при следващата продан, поради отказ на съсобственика по чл. 500 ал. 2 ГПК за продажба на целия имот, е обявена публична продан на 1/2 ид. част от апартамента в [населено място], на [улица] 1/2 ид. част от гараж на същия адрес, което представлява първа продан на тези имоти и определената от съдебния изпълнител цена е 1/2 от първоначално определената. Тази публична продан е проведена и имотите са възложени на обявения за купувач взискател. При тези данни е прието, че публичната продан на въпросните имоти не е извършена по занижени цени, несъответни на пазарната стойност на имотите и отсъства твърдяната от ищеца процесуална незаконосъобразност в обективиращите ги действия на съдебния изпълнител. Установено е също, че последният е описал в протокола за въвод поотделно всички намиращи се в имотите, предмет на изпълнение - апартамент с избено помещение и гараж, движими вещи, които впоследствие са описани и продадени. Направени са изводи за липсата на доказателства, че посочените в уточняващата молба от 20.04.2018 г. от ищеца движими вещи са негови собствени или на трети лица, както се твърди, съответно - че са се намирали в имотите към датата на извършване на въвода. Затова е прието, че няма данни за незаконосъобразност в действията на СИ при извършване на въвода и продажба на намиращите се в имота движими вещи. Споделен е обаче изводът на първостепенния съд за осъществено от ответника – СИ нарушение на задължението му по чл. 460, във вр. с чл. 458 ГПК (в редакция към ДВ, бр. 32/2009 г.) да извърши разпределение на постъпилите от проведените публични продани суми между взискателя по изпълнителното дело и държавата за дължимите й от длъжника публични и други вземания. Установено е, че по силата на чл. 458 ГПК съдебният изпълнител е следвало да изиска данни от [община] за дължимите данъци върху имотите и МПС, предмет на проданта, към датата на извършването й и съобразно установеният размер на тези вземания да извърши разпределение на сумите, като удовлетвори предпочтително тези вземания предвид привилегията, с която те се ползват съгласно чл. 136, т. 2 ЗЗД. Направен е извод, че като не е сторил това и е бездействал ответникът се е отклонил от предписаното му задължение и допуснатата процесуална незаконосъобразност в поведението му е причинила имуществена вреда на ищеца. Посочено е тя да възлиза общо на 458. 06 лв., от които: за неплатените данъци и такси за имота в общ размер на 143. 92 лв. и данък за превозно средство в общ размер на 314. 14 лв., ведно със законната лихва от датата на съответните постановления за възлагане. При зачитане обаче на своевременно направеното от ответника правопогасяващо възражение за изтекла давност на претендираното вземане за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди от посоченото по - горе противоправно бездействие втората инстанция е приела, че така предявените деликтни искове следва да бъдат отхвърлени (като погасени по давност). В тази насока са развити съображения, че считано от датата на постановленията за възлагане - 02.06.2011 г. - за апартамент и гараж в [населено място], на бул. „ [улица]; 12.07.2011 г. - за гараж № 15; 05.01.2012 г. г. - за лек автомобил „Вартбург“ и 20.01.2012 г. - за мотоциклет, когато е следвало да бъдат изготвени разпределения на постъпилите от продажбите суми и да бъдат погасени публичните вземания, до датата на исковата молба - 07.06.2017 г., петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД е изтекла. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа да е налице материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона в частта му за обезщетяване на вреди, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. Сочи се, че обжалваното въззивно решение е и очевидно неправилно – с така постановеният правен резултат се засягат съществено правата на длъжника да получи справедлив изпълнителен процес, като извършените от съдебния изпълнител действия по изпълнението са опорочени, незаконосъобразни и обуславят очевидната неправилност на въззивния съдебен акт. Касационно обжалване не следва да бъде допускано. Страната не е формулирала конкретен обуславящ правен въпрос – т.е. въпрос с характеристиките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Съгласно там даденото обвързващо тълкуване материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Затова, на това основание достъп до касация не може да се осъществи. Липсват предпоставки за селекция на касационната жалба и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на решението. Този фактически състав предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива негови пороци са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на обжалвания съдебен акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактическия състав, липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставките му. В обобщение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на заявените от него основания за достъп до касация. Ето защо, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. По отношение на искането за присъждане на разноски за назначения особен представител на касационния жалбоподател. С разпоредбата на чл. 78, ал. 7 ГПК е уредена отговорността за разноски при предоставена на страна по делото правна помощ. Такъв е и настоящият случай. Съгласно чл. 94 ГПК и чл. 2 ЗПП правната помощ се състои в предоставяне на безплатна адвокатска защита. Когато на страна по делото е предоставена безплатна правна помощ, тя не прави разходи за адвокатско възнаграждение - то се заплаща от Националното бюро за правна помощ по реда Наредбата за заплащането на правната помощ. Поради това при уважаване на претенцията на лицето, на което е предоставена правна помощ, изплатеното адвокатско възнаграждение се присъжда на Бюрото, а не на страната по делото – вж. чл. 78, ал. 7, изр. 1 ГПК. В тази хипотеза разноските за адвокатско възнаграждение се възлагат върху насрещната страна, за която постановеното решение е неблагоприятно. Тук обаче тя не е налице, тъй като искът на касатора (ищеца, комуто е предоставена правна помощ) е отхвърлен. А при такъв именно изход на делото ищецът, получил правна помощ, няма задължение да заплати/възстанови на НБПП средствата, които последното е разходвало за възнаграждение за служебен защитник. В разглеждания случай, както вече се посочи по-горе, възнаграждението на адвоката на ищеца се заплаща от НБПП и се поема от държавата, като по този начин се гарантира конституционно признатото му право на защита в процеса. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение