Решение № 870 от 12.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4187/2008 г.

Решение № 870 от 12.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4187/2008 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Бранислава Павлова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. А. И. М. е обжалвала въззивното решение на Смолянския окръжен съд № 386 от 25.06.2008 г. по гр. д. № 414/2008 по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Ответникът О. с. по земеделие гр. Ч. изразява становище, че жалбата е неоснователна. Ответниците Д. горско стопанство гр. Ч. и Т. дирекция по г. гр. С. не са изразили становище по касационната жалба. Смолянският окръжен съд е оставил в сила решението на Районния съд гр. Ч. № 67 от 28.02.2008 г. по гр. д. № 158/2007 г., с което е отхвърлен иска на А. И. М. като наследник по закон на И. Г. Т., починал през 1981 г. за признаване правото й на възстановяване на собствеността върху 6 дка от ревир "Н" в землището на гр. Ч. и 24 дка в м. "О" в същото землище като неоснователен и недоказан. Въззивният съд е приел, че декларирането на земи и гори в отделни ревири през 1949 г. с по-малка площ от притежаваната създава вероятност наследодателят на ищцата И да ги е отчуждил в периода от придобиването им до отнемането, поради което следва да се вземат за достоверни последните отбелязвания по регистрите, както и че в тежест на ищцата по делото е било да докаже на какво се дължи разликата в притежаваните и декларирани площи. В касационната жалба се поддържа, че решението на Смолянския окръжен съд е постановено в нарушение на чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, който не поставя материалната и формалната доказателствена сила на документите в зависимост от вида им и годината на издаването. Според касаторката съдът не е имал основание да придаде по-голяма доказателствена тежест на емлячния регистър от тази на документите за собственост от по-ранна дата. Прави се и довод за нарушение на правилата за разпределяне на доказателствената тежест между страните изразяващо се във вменяване на задължение на ищцата да доказва отрицателни факти - че не е извършено разпореждане със земите в периода от придобиването до декларирането им през 1949 г. С определение № 180 от 30.12.2008 г. Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение е допуснал за разглеждане по същество касационната жалба на А. И. М. на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради съществуващата противоречива практика на Смолянския районен и Смолянския окръжен съд по въпроса за тълкуването на разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ във връзка с доказателствата, с които следва да се установи правото на собственост в производството по възстановяване на г. и земите от горския фонд. В приложеното към касационната жалба решение на Смолянския районен съд № 62/2007 г. по гр. д. № 714/2006 г. е прието, че чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ не поставя изискване писмените доказателства, установяващи собствеността да датират непосредствено преди одържавяването на горите. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение намира, че това тълкуване е правилното. Съгласно чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ правото на собственост върху г. и земите от горския фонд, които подлежат на възстановяване се доказва с нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за делба, съдебни актове, а при липса на такива с емлячни и данъчни регистри, удостоверение за дялово участие в кооперации, стопански карти и списъците към тях и други писмени доказателства, допустими по Гражданския процесуален кодекс. С исковата молба по настоящото дело ищцата е представила записка № 109 от 11.07.1943 г., с която е вписан частен писмен договор за продажба на недвижим имот от 11.07.1939 г., с който Ф. И. Ш. е продал на И. Г. Т. от с. Ч. гора от 24 дка в местността "О" в землището на с. Ч., както и протокол за съдебна спогодба от 1940 г. Записката за вписване на частния договор по този закон, представлява надлежен титул за собственост на основание чл. 25 от Закона против спекулата с недвижими имоти О. Д. в. бр. 13/1942 и поради това тя, както и съдебната спогодба попадат в първата група документи, посочени в чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, които имат вещнопрехвърлително действие. На тях не може да бъде противопоставен емлячен регистър от по-късна дата като документ с по-голяма достоверност, след като емлячните регистри са свидетелстващи, а не диспозитивни документи. Съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.) при действието на който е разгледано делото пред инстанциите по същество всяка страна трябва да докаже фактите, от които черпи благоприятни правни последици. В производството по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, ищецът, който разполага с титул за собственост не е длъжен да доказва, че не е отчуждил имота от момента на придобиването му до момента на отнемането на собствеността. Обратно - ответникът е този, който следва да докаже извършване на разпоредителни сделки, деклариране на имотите от други лица или други косвени данни, въз основа на които може да се приеме, че декларирането на имотите през 1949 г. е релевантно за установяване на собствеността към момента на отнемането й. С оглед на изложеното на въпроса, за разрешаването на който е допуснато касационното обжалване е даден правилен отговор в приложеното към касационната жалба решение № 62 по гр. д. № 714/2006 г. на Смолянския районен съд в смисъл, че при противоречие между доказателствата за придобиване на гори и декларираните по придобитите по У. за задължителното пререгистриране на непокритите земеделски имоти О., ДВ, бр. 122 от 31.05.1949 г., правото на собственост към момента на одържавяването не може да бъде отречено, а при съмнение за отчуждаване на имотите в тежест на ответника е да го установи. Като е приел обратното, въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила - отменително основание по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, което налага въззивното решение да се отмени и делото да се върне на въззивния съд за нова преценка на доказателствата след правилно разпределяне на доказателствената тежест на страните в разпоредителното заседание, след което е допустимо по почин на съда или по искане на страните да се съберат и нови доказателства за фактическото изясняване на спора. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение