Определение № 819 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3567/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Кей Би Ес Банк България“ ЕАД срещу решение № 1089/22.07.2022г. по в.гр.д. № 1177/22г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените по реда на чл. 422 ГПК искове по чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал.1 ТЗ и чл.92 ЗЗД срещу Н. И. Б. за признаване за установени задълженията й към банката по договор за кредит от 02.09.2008г., за които е издадена заповед за изпълнение по гр.д.№ 853/2020г. по описа на РС Петрич. Касаторът заявява неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния, на процесуалния закон и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърди, че ответницата няма качеството „потребител“ към датата 10.11.2011г.; съдът е интервенирал в кредитното правоотношение в нарушение на чл. 20а ЗЗД, прилагайки по – нисък лихвен процент от първоначално уговорения между страните; неправилно е счетено, че неточното изпълнение на задълженията на длъжника е незначително с оглед интереса на кредитора; неправилно е отчетено плащане на надвнесени от кредитополучателя суми за период, предхождащ пет години съдебното решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси, за които се твърди, че са получили разрешение в противоречие с практиката на ВКС, с практиката на СЕС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1/ “Когато съдът прогласи за нищожна поради неравноправност клауза в договора за банков кредит, която урежда правото на банката да променя лихвения процент едностранно, може ли съдът да интервенира в кредитното правоотношение като приеме, че намаленията на лихвения процент, които са определени на база на нищожната клауза, са приложими вместо първоначалния лихвен процент, с който кредитополучателят се е съгласил при сключване на договора?“ 2/ „Може ли да бъде обявена предсрочна изискуемост на вземанията по дългосрочен договор за банков кредит при неплащане изцяло или частично на коя да е вноска по погасителния план, както е уредено в чл. 60, ал.2 от Закона за кредитните институции?“ 3/ „Запазва ли качеството си на потребител по смисъла на §13 т.1 и т.2 от З. кредитополучател – ипотекарен длъжник, когато продаде на трето лице обезпечението по договора за кредит и получи по договора за продажба продажната цена, което сочи на стопанска дейност на кредитополучателя?“ 4/ “Правото, уредено в чл.60, ал.2 ЗКИ, дерогирано ли е от решение на СЕС от 14.03.2013г. по дело С-415/11 и решение на СЕС от 26.01.2017г.по дело С-421/14?“ 5/ „Кога неплащането в срок на една или повече вноски по кредита представлява значително неизпълнение с оглед срока на договора и размера на задължението? Неплащането на една погасителна вноска (137 ма) при уговорен начин на връщане на 360 вноски, представлява ли незначително неточно изпълнение?“ 6/ “Нормата на чл. 71 ЗЗД ограничава ли приложението на чл. 60, ал.2 ЗКИ? В какво съотношение се намират нормите, уредени в чл.71 ЗЗД и чл. 60, ал.2 ЗКИ?“ 7/ “Правото на банката, уредено в чл. 60, ал.2 ЗКИ да обяви предсрочна изискуемост на вземанията по договора за банков кредит, ограничено ли е от концепцията за незначително неточно изпълнение, намерила израз в чл. 87, ал.4 ЗЗД?“ 8/ „ При произнасяне по иск на банка за установяване съществуването на вземанията й, породени от договор за банков кредит и при прогласяване от съда за нищожна на клаузата, уреждаща правото на банката да променя лихвения процент едностранно, могат ли да се съобразяват като плащания сумите, надвнесени от потребителя преди пет и повече години, считано от датата на съдебното решение, когато потребителят не е предявил насрещен осъдителен иск за неоснователно обогатяване срещу банката за връщане на надвнесените/надплатени суми по договора в резултат от приложение на нищожните клаузи по него относно изменение в размера на възнаградителната лихва?“ Насрещната страна по жалбата и ответник по делото – Н. И. Б., чрез адв. В. В., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и оспорва оплакванията в касационната жалба. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящото производство. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: Въззивният съд е възприел за установена следната фактическа обстановка по делото: Страните са сключили договор за банков кредит на 02.09.2008г., обезпечен с ипотека на недвижим имот, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата 91600 евро, при договорена възнаградителна лихва от 6,65%, представляваща сбор на С. за евро, определена от банката и 1,25 пункта надбавка. В чл.4.2 е уговорена възможност на банката за промяна на лихвения процент чрез промяна на С. при промяна на пазарните условия.; в чл.4.8 – задължение за кредитополучателя при забава да плаща наказателна надбавка към лихвата от 10 пункта годишно; в чл.5.2 – кредитът да се заплаща на 360 вноски, 359 от които по 588,04 евро; в чл.10 т.2 – право на банката да обяви вземането си за изцяло предсрочно изискуемо с едностранно писмено предизвестие при просрочие заплащането на коя да е вноска или част от нея. С н.а. №179, н.д.№ 347/2008г. по описа на нотариус Д. Г. е учредена договорна ипотека в полза на банката, обезпечаваща вземането й по договора. Банката е поела задължение при промяна на лихвения процент да изготвя нов погасителен план. Представени са погасителни планове от 02.09.2008г. за лихвен процент от 6,65%; от 10.10.2015г. за лихвен процент от 4, 350% и от 10.10.2016г. за лихвен процент от 4, 350%. Лихвеният процент е намален след 10.11.2012г. по допълнително споразумение между страните и предвид неколкократното частичното предсрочно погасяване на кредита. Позовавайки се на неплащане на вноски с падежи 10.01.2020г. и 10.02.2020г., банката е обявила кредита за предсрочно изискуем с изявление, получено от адресата си на 09.03.2020г. На 21.07.2020г. е депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение и след възражение срещу същата се е развило процесното производство по чл.422 ГПК. Съдебно счетоводната експертиза установява приложимите лихвени проценти към договора за кредит и отражението им към размера на погасителните вноски. За да намери иска за неоснователен, въззивният съд е приел, че за процесния договор за кредит не се прилага З. /отм., действащ към 2008г./ на основание чл.3, ал.3, т.1 и т.5 от същия; клаузата на чл.4.2 от договора, даваща възможност на банката да променя едностранно лихвения процент, като го увеличава, е нищожна като неравноправна; намаляването на лихвения процент по процесния договор, предприето от банката, е приложимо в отношенията между страните, защото е свързано с предсрочно погасяване на главницата и намаляване на годишната лихва; вноските с падеж 10.01.2020г. и 10.02.2020г. не са просрочени, защото към този момент е формиран остатък от надплатени суми, който надвишава дължимите вноски; няма просрочие / неизпълнение и в последващ момент; липсва основание за упражняване правото на банката да обяви предсрочна изискуемост на кредита; възражението на банката за погасяване по давност на надвнесените от ответницата суми е преклудирано, като заявено едва с въззивната жалба. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Нито един от поставените от касатора въпроси не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция т.е. в случая липсва общият критерий за допускане на касационно обжалване. Приетото от въззивния съд, че приложимият за процесното правоотношение лихвен процент е по –нисък от първоначално уговорения с договора от 2008г., е обусловен не от извода за нищожност на клаузата на чл.4.2 на договора, а от установения по делото факт, че страните са се съгласили да намалят лихвения процент до посочените размери в новоизготвените ( след подписване на договора) погасителни планове. Или въззивният съд е зачел съгласуваната воля на страните по договора, а не е „интервенирал“ в правоотношението им. Въпросите под номера 2, 4, 5, 6 и 7 съдържат условие, което не е било прието от въззивния съд – да е налице неточно изпълнение на задължението на кредитополучателя да плаща дължимите погасителни вноски. С обжалваното решение е прието, че липсва каквото и да било неизпълнение, поради което банката няма право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Принципните съображения на въззивната инстанция за това, доколко неплащането на една погасителна вноска от дължими 360 е значително неизпълнение с оглед интереса на кредитора, не са обусловили решаващия извод за липса на основание банката да направи кредита предсрочно изискуем. Той е останал мотивиран единствено от приетото, че ответницата е изправна страна и няма неизпълнение на нейните задължения по договора нито към 09.03.2020г., нито впоследствие. Въпрос №3 касае довод на касатора, който той изтъква едва с касационната жалба. Качеството на ответницата на потребител по смисъла на §13 т.1 и т.2 от З. не е било спорно по делото и съответно възражения срещу него въззивната инстанция не е обсъждала. Последният въпрос в изложението е свързан с възражението на ищеца за погасителна давност относно вземанията на ответницата за надвнесени суми, формирани от промяната в лихвения процент. Това възражение не е обсъждано по същество от въззивната инстанция, тъй като е счетено за преклудирано, като заявено за първи път с въззивната жалба. Относимите за него факти са останали извън предмета на спора и изводи за тях във връзка с неоснователността на иска не са формирани. В обобщение, липсва основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изхода на настоящото производство, на ответницата се следват разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3600 лева с ДДС, съгласно представения списък и доказателствата за плащането им. Така мотивиран, настоящият състав на Върховният касационен съд