Определение № 2519 от 09.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2064/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 248, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по частна жалба на Областния управител на Област София, чрез процесуален представител юрк. Тонева, против Определение № 4053/30.01.2026 г., постановено по адм. д. № 12852/2025г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ) в частта, с която е отхвърлена молбата на жалбоподателя за изменение на Определение № 31/03.01.2026 г., с което същият е осъден да заплати на Д. Л. С. разноски по делото в размер на 1260 лева (644.23 евро). В частната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и необосновано, като се излагат съображения за недопустимост на производството поради липса на правен интерес на оспорващия съгласно чл. 159, ал. 4 от АПК. Прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна, като се позовава на чл. 101, пар. 1 вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС. Моли съда да отмени обжалвания акт. В срок срещу частната жалба е подаден писмен отговор от ответника чрез адв. Горанов от САК, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Твърди се, че извършената административна услуга след изтичане на срока по чл.57, ал.1 вр. с чл.91, ал.1 от АПК следва да се квалифицира като волеизявление за оттегляне на административния акт и съгл.чл.143, ал.2 от АПК, след като касаторът е дал повод за завеждане на делото в съда, следователно трябва да понесе и сторените от жалбоподателите в първоинстанционното производство разноски. Моли частната жалба да се отхвърли и обжалваното определение да се остави в сила. При извършената служебна проверка, Върховният административен съд, трето отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна с правен интерес от обжалването на неблагоприятен за нея съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: С Определение № 31/03.01.2026г., АССГ е прекратил производството по адм. д. № 12852/2025г. без да посочи конкретно правно основание за това, но от мотивите на съдебния акт следва извод, че правното основание е чл. 159, т. 4 от АПК – поради липса на правен интерес от оспорване на мълчаливия отказ за издаване на удостоверение за наличие или липса на държавна собственост за имот или отписване на имота от актовите книги по заявление за извършване на административна услуга с вх. № ОА23-7243/03.10.2025г., предвид факта на издаване на исканото Удостоверение след подаване на жалбата срещу отказа в съда. Административната услуга е извършена на 05.12.2025г., видно от постъпилата на 08.12.2025г. в съда административна преписка. Със същото определение е уважено искането на Д. Л. С. за присъждане на разноски в размер на 1260 лева (644.23 евро), представляващи разноски за адвокатски хонорар и държавна такса, като съдът е приел, че независимо, че исканото удостоверение вече е издадено, с поведението си ответникът в първоинстанционното производство е дал повод за иницииране на съдебното производство. Молбата за присъждане на разноски на Е. Л. С. и М. Л. З. е отхвърлена като неоснователна, като съдът е посочил, че те не са били страна в административното производство. В тази част определението не е обжалвано и е влязло в сила. С Определение № 4053/30.01.2026 г., постановено по адм. д. № 12852/2025г. по описа на Административен съд – София-град е отхвърлена и молбата на Областния управител на област София за изменение на Определение № 31/03.01.2026 г., с което същият е осъден да заплати на Д. Л. С. разноски по делото в размер на 1260 лева (644.23 евро). Определението в обжалваната му част е правилно. В случая, искането за отмяна на отказа вече е удовлетворено, което води не само до последващо отпадане на правния интерес на жалбоподателя в хода на съдебното производство, но и до последваща липса на годен за съдебен контрол административен акт. На основание чл. 143, ал. 2 от АПК подателят на жалбата има право на разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него административен акт. Съществуващата непълнота в разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от АПК, която урежда заплащането на разноски само в една от хипотезите с правен резултат прекратяване на съдебното производство, а именно – оттегляне на оспорения акт, следва да бъде преодоляна чрез субсидиарното прилагане на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Аргумент в подкрепа на изложеното тълкуване е и новата ал. 3 на чл. 143 от АПК, която лишава ответника от право на разноски, ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото. Решаващото в случая е, че именно органът с поведението си е станал причина за образуване на съдебно производство и сторени от жалбоподателя разноски, което обосновава приложимост на чл. 143, ал. 2 от АПК. Жалбата против мълчаливия отказ е подадена в съда на 01.12.2025г., към който момент все още няма произнасяне по подаденото до Областния управител на Област София заявление с вх. № ОА23-7243/03.10.2025г. Налице е формиран мълчалив отказ, съответно налице е и правен интерес за заявителя да оспори този отказ пред компетентния съд. На 08.12.2025г., по делото е постъпила административната преписка, от която е видно, че административната услуга е извършена на 05.12.2025г. На практика, извършването на административната услуга и издаване на исканото удостоверение за процесния имот е след като е упражнено правото на жалба по съдебен ред и следва да бъде определено като акт с правни последици на оттегляне на оспорения акт по смисъла на чл. 156 от АПК, поради което при подадено в срок искане за присъждане на разноски и представени своевременно доказателства за сторени такива, АССГ правилно ги е присъдил. Фактът, че органът междувременно се е произнесъл не променя извода, че непроизнасянето в срок на компетентния административен орган е станало повод за образуване на делото, във връзка с което оспорващият е сторил разноски в общ размер на 1260 лева/ 644.23 евро/ – 10 лева заплатена държавна такса и 1250 лева – договорено и реално платено адвокатско възнаграждение съгласно приложен договор за правна помощ. Уваженият размер на претендираните разноски не е прекомерно завишен, доколкото предвиденият в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 1000.00 лева и договореният адвокатски хонорар се доближава до този минимум. По изложените мотиви, частната жалба е неоснователна, а определението в обжалваната му част е валидно, допустимо и правилно, и следва да се остави в сила. Воден от горното, и на основание чл. 236, вр. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,