Определение № 6058 от 27.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4831/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, предл. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу определение № 2661/18.10.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 2439/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното определение е прекратено въззивното производство по същото дело и е върната подадената от жалбоподателя въззивна жалба с вх. № 5852/26.04.2024 г., поправена с въззивна жалба с вх. № 10325/29.07.2024 г. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Като неправилен се сочи изводът САС, че върнатата въззивна жалба е нередовна, тъй като не е посочен изрично обжалваемият интерес – за каква част от присъденото обезщетение в размер 7 000 лв. се иска отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на иска. В тази връзка жалбоподателят излага съображения, че обезщетението за неимуществени вреди от правосъдна дейност по ЗОДОВ се определя по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД и чл. 235, ал. 2 от ГПК – по преценка на съда, поради което той не бил обвързан от конкретизацията на страната и не било необходимо жалбоподателят да посочва конкретна парична сума, за която счита обезщетението за справедливо и дължимо. Наред с това се поддържа, че уточняването на конкретна парична сума, като справедливо дължима от прокурора, по своята същност представлявало признание на иска по смисъла на чл. 237, ал. 1 от ГПК, каквото правно действие прокурорът няма право да извършва. Изтъква се и че съгласно чл. 84, ал. 1 от ГПК ПРБ е освободена от заплащане на държавна такса, поради което също не била необходима конкретизация на обжалваемия интерес, като база за определяне размера на държавната такса. Насрещната страна – ищецът по делото И. Т. П., в отговора на частната жалба излага съображения за неоснователност на същата. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С първоинстанционното решение по делото Благоевградският окръжен съд (БОС) е уважил предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, до размер от 7 000 лв. Във въззивната си жалба с вх. № 5852/26.04.2024 г. ответната ПРБ е изложила оплаквания и доводи за неправилност на първоинстанционното решение единствено относно определянето на справедливия размер на обезщетението, като с петитума на жалбата е заявено искане към въззивния САС да измени обжалваното решение, като намали размера на присъденото обезщетение, но без да е посочено до какъв размер се иска намаляването. С разпореждане № 2705/03.07.2024 г. САС е констатирал тази нередовност на въззивната жалба, а именно – че в нея липсва конкретно искане относно размера на осъдителната претенция, за която жалбоподателят иска да бъде отменено решението и искът да бъде отхвърлен, поради което е върнал преписката на първоинстанционния съд, който съгласно чл. 262, ал. 1, във вр. с чл. 260, т. 4 от ГПК да даде указания на жалбоподателя за отстраняване на нередовността. С разпореждане № 591/15.07.2024 г. БОС е оставил без движение въззивната жалба с вх. № 5852/26.04.2024 г. и е указал на жалбоподателя ПРБ в едноседмичен срок от връчване на преписа от разпореждането да изложи петитум към въззивната си жалба, в който да посочи за каква част от присъденото обезщетение счита, че е неправилно обжалваното решение и какво решение по същество иска да постанови въззивния съд. Препис от това разпореждане е редовно връчен на 25.07.2024 г. на жалбоподателя ПРБ, която в рамките на указания й срок е подала въззивната жалба с вх. № 10325/29.07.2024 г., в която е посочено, че е „поправена“, но същата е напълно идентична по съдържание (включително на петитума) с първоначално подадената въззивна жалба с вх. № 5852/26.04.2024 г. В мотивите към обжалваното определение № 2661/18.10.2024 г. САС е приел, че въззивната жалба на ПРБ е нередовна и нередовността не е отстранена в указания от администриращия съд срок, поради което въззивният съд следва да приложи разпоредбата на чл. 262, ал. 2, т. 2 от ГПК. За да достигне до този извод, апелативният съд е приел, че в съответствие с диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 от ГПК), разпоредбата на чл. 260 от ГПК въвежда императивни изисквания за съдържанието на въззивната жалба, едно от които е жалбоподателят да изложи в какво се състои искането му, като посочи в какъв размер счита, че осъдителната част на първоинстанционното решение е в нарушение на материалния закон (чл. 52 от ЗЗД), доколкото не претендира за цялостна отмяна на присъденото обезщетение, а само за изменение на размера. Настоящият състав на ВКС намира за изцяло правилни така изложените решаващи съображения и изводи на апелативния съд. От диспозитивното начало, установено с чл. 6, ал. 2 от ГПК – предметът на делото и дължимата защита и съдействие се определят от страните, следва, че както ищецът при предявяване на исковата молба е длъжен да конкретизира по размер всяка парична искова претенция, така и ответникът – ако с въззивната си жалба не оспорва иска по основание, а само по размер, респ. – прави оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение само във връзка с размера на претенцията, но не и относно нейното основание, както в случая, той е длъжен да посочи за какъв размер обжалва осъдителната част на първоинстанционното – за разликата над каква сума до уважения размер иска неговата отмяна и отхвърляне на иска. Само така – след като въззивният съд не е сезиран с изследване на фактическия състав, съставляващ основанието на иска, а само с размера на същия, ответникът допустимо и редовно очертава предмета на въззивното производство и рамките на произнасяне на въззивния съд, включително в случаите когато е присъдено обезщетение за репариране на неимуществени вреди на ищеца. Щом ответникът е недоволен от определения по справедливост размер на обезщетението и иска от въззивната инстанция само намаляване на този размер (а не отхвърляне изцяло на иска), той следва да посочи конкретен размер, за който иска частичното отхвърляне на иска. В противен случай остава неяснота в каква част осъдителното първоинстанционно решение е влязло в сила, респ. – в каква част то вече подлежи на принудително изпълнение, за каква част от претенцията започва да тече петгодишната погасителна давност по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД и пр.; като е неясен и предметът на въззивното производство и пределът на процесуално допустимото произнасяне от въззивната инстанция, а при администрирането на жалбата – и обжалваемият интерес, върху който още първоинстанционния съд следва да определи и събере държавна такса, ако се дължи такава. Обстоятелството, че в случая ответната ПРБ е освободена от внасянето на държавна такса за обжалването не може да я постави в привилегировано положение спрямо страна, която в подобни случаи дължи държавна такса върху обжалваемия интерес и е длъжна да посочи конкретен размер на същия – и в двата случая, ако този размер не е посочен, въззивната жалба е нередовна. Неоснователен и е доводът на жалбоподателя, че въззивният съд не бил обвързан от посочения от ответника-въззивник размер, до който се обжалва първоинстанционното решение – ако въззивният съд намали размера на обезщетението под този размер, ще е налице произнасяне свръхпетитум и въззивното решение ще е частично недопустимо. Напълно несъстоятелен е и доводът, че посочването на конкретен размер на обжалваемия интерес би представлявало признание на иска по смисъла на чл. 237, ал. 1 от ГПК – след като ответната ПРБ иска от въззивната инстанция единствено намаляване на размера на присъденото обезщетение, тя счита, че първоинстанционното решение е частично правилно, но без да сочи каква е тази част и в каква част го обжалва в рамките на осъждането й, което съгласно чл. 260, т. 4, във вр. с чл. 6, ал. 2 от ГПК съставлява нередовност на въззивната й жалба – както първоначално подадената с вх. № 5852/26.04.2024 г., така и – последващата с вх. № 10325/29.07.2024 г., с която нередовността не е отстранена, тъй като тя е с напълно идентично съдържание като първоначалната. При това положение, налице са и предпоставките по чл. 262, ал. 2, т. 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 260, т. 4 от ГПК за връщането на нередовната въззивна жалба. В заключение, обжалваното определение № 2661/18.10.2024 г. е правилно, като при извършената служебна проверка настоящият съдебен състав установи, че то е и валидно и процесуално допустимо, поради което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение