Определение № 3460 от 24.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1397/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ищцата по делото Р. К. Г., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. М. Б. срещу определение № 64/13.02.2026 г., постановено по възз. гр. дело № 400/2024 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на постановеното по същото дело въззивно решение № 188/05.11.2025 г. в частта за разноските, с която тя е осъдена да заплати на ответното „Астра З.“ АБ – Ш. сумата 10 532.14 лв., представляваща направените от него разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се излагат оплакване и доводи за неправилност на същото. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел, че за действителността на договора между адвокат и клиент не е необходимо уговорките да се съдържат в един материален носител, както и че представените от насрещната страна по делото, фактура № 541/30.04.2024 г. и авизо за паричен превод от 26.06.2024 г. не доказвали такава договореност, както и сторени разноски във въззивната инстанция. При условията на евентуалност се излагат подробни съображения, че апелативният съд неправилно е приел, че присъдените разноски за адвокатско възнаграждение не са прекомерни. Насрещната страна – ответникът по делото „Астра З.“ АБ – Ш., в отговора на частната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. И. К. излага съображения за неоснователност на жалбата, като поддържа, че претендираните и присъдени разноски са надлежно удостоверени с представените по делото доказателства. Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна. С въззивното решение № 188/05.11.2025 г. на ПАС, като е потвърдено първоинстанционното решение № 234/20.02.2024 г. по гр. дело № 2238/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу ответното дружество, частичен иск с правно основание чл. 50 от ЗЗД за заплащане на сумата 26 000 лв. (при заявен общ размер от 100 000 лв.), претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие прилагане на 22.02.2021 г. на ваксина против ковид-19, производство на ответника, ведно със законната лихва, считано от 22.02.2021 г. до окончателното изплащане. Този резултат по делото е останал непроменен и пред касационната инстанция – с определение по гр. дело № 1398/2026 г. на настоящия състав на IV-то гр. отд. на ВКС, произнесено в същото закрито заседание от 28.05.2026 г., не е допуснато касационното обжалване на въззивното решение. За да присъди с последното разноските в размер 10 532.14 лв. в полза на ответното дружество, в мотивите си апелативният съд е приел за установено, че дружеството е заплатило адвокатско възнаграждение в този размер, като е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателката по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на тези разноски. За да постанови по реда на чл. 248 от ГПК обжалваното определение № 64/13.02.2026 г., в мотивите към него ПАС е намерил за неоснователни и доводите на жалбоподателката-ищца, че липсвал представен от страна на ответното дружество договор за правна защита, както и доказателства за сторени разноски за въззивното производство; относно поддържаното и в молбата по чл. 248 от ГПК възражение на ищцата за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът е препратил към мотивите си, изложени към въззивното решение. Писмената форма на договора за адвокатска услуга (за правна защита и съдействие) е форма за доказване, като това изрично е разяснено в мотивите към т. 1 от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което в частната си жалба ищцата неоснователно поддържа, че писмената форма била такава за действителност на договора. Писмената форма е спазена и в случаите, когато насрещните волеизявления на страните по договора (оферта и приемане) се съдържат не в един, а в два отделни документа, удостоверяващи техните изявления – аргум. от чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД. В настоящия случаи такива частни документи са представените пред въззивния съд: фактура № 541/30.04.2024 г., съдържаща изявление от страна на процесуалния пълномощник, че адвокатското възнаграждение за процесуалното представителство по делото е в размер 5 385 евро/10 532.14 лв.; и авизо за паричен превод на същата сума от 26.06.2024 г., удостоверяващо едновременно, и съгласието на ответното дружество относно размера на адвокатското възнаграждение, и изпълнението на задължението му за заплащане на същото. Неоснователен е и доводът в частната жалба, че тъй като във фактурата е посочен номерът на първоинстанционното дело, тя и авизото (в което е посочен номерът на фактурата) не доказвали сторени разноски във въззивното производство. Както правилно е приел и апелативният съд, датата на съставянето на фактурата – 30.04.2024 г., следва датата 19.04.2024 г. – на подаването на отговора на ответника на въззивната жалба на ищцата, и предхожда датата на образуването на въззивното дело – 28.08.2024 г., поради което номерът на последното е било невъзможно да бъде посочен във фактурата; а за разноските за заплатеното адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство от страна на ответника са представени други доказателства – с дати на съставяне през 2022 г. и с друг размер на възнаграждението. Основателно е обаче, поддържаното и в частната жалба, при условията на евентуалност, искане на ищцата за намаляване поради прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, на присъдените в полза на ответното дружество разноски за адвокатско възнаграждение в размер 10 532.14 лв. за въззивното производство. При извършената преценка за това, съдът съобразява критериите по чл. 36, ал. 3 от ЗАдв, към които препраща чл. 78, ал. 5 от ГПК, а именно: Въззивното производство по делото се отличава със значителна фактическа и правна сложност – в рамките на същото са проведени пет открити съдебни заседания – всички с активното участие на пълномощника на ответника; допуснати са две съдебно-медицински експертизи, извършени от две вещи лица с различни специалности, които са изготвили, и са приети от съда три експертни заключения, като на едната експертиза процесуалният пълномощник на ответника е поставил въпроси, а по повод другата експертиза е взел становище по въпросите, поставени от страна на ищцата; в производството са приети и нови писмени доказателства – медицинска документация; всички спорни по делото факти са в областта на медицината; процесуалният пълномощник на ответника е изготвил и подал и подробни по съдържание, отговор на въззивната жалба на ищцата и писмена защита; производството е усложнено и от приетата за разглеждане частна жалба на ищцата срещу първоинстанционното определение по чл. 248 от ГПК, но отговор на същата не е подаден от страна на ответника. Съдържанието на осъществената процесуална защита на ответника и извършените в тази връзка процесуални действия сочат на висока професионална квалификация и значителен професионален опит на процесуалния пълномощник-адвокат в областта на гражданското право, като в тази връзка съдът отново отчита специфичния предмет на делото и спорните по него факти в областта на медицината. Значителна е и общата продължителност на ангажирането на адвоката със защитата на ответника във въззивното производство – повече от една година и половина, като от друга страна не е имало спешност при извършването на процесуалните действия пред въззивната инстанция; освен това адв. К. е бил упълномощен от ответното дружество още при подаването на отговора на исковата молба, респ. – същият участва и познава развитието на делото от самото му начало. Немалък е и защитаваният по делото имуществен интерес на ответника – 26 000 лв. (частична парична искова претенция, при заявен общ размер от 100 000 лв.), ведно със законната лихва, считано от 22.02.2021 г.; като по-същественото в случая е, че предвид вида и предмета на претенцията – обезщетение за неимуществени вреди, твърдяни като претърпени от ищцата вследствие прилагането на ваксина, производство на ответното търговско дружество, то осъществената от процесуалния му пълномощник пред въззивната инстанция процесуална защита, по същество се явява такава и на търговската репутация на чуждестранното дружество, осъществяващо дейност на международния пазар. Предвид така очертаната фактическа и правна сложност на въззивното производство и вида и обема на положения от процесуалния пълномощник на ответника труд по осъществяване на защитата му в рамките на това производство, съдът намира, че на същите съответстват разноски за адвокатско възнаграждение в размер 8 500 лв., поради което направените такива в размер 10 532.14 лв. се явяват прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК и следва да бъдат намалени до посочената сума. В заключение, обжалваното отхвърлително определение № 64/13.02.2026 г. на ПАС, като неправилно, следва да бъде отменено и вместо него с настоящото определение следва да бъде постановено изменение на въззивното решение № 188/05.11.2025 г. в частта му за разноските за въззивното производство, като присъдените такива в полза на ответника за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер 10 532.14 лв., следва да бъдат намалени на сумата 8 500 лв. Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., тази парична сума, присъждана с настоящото определение, следва да се превалутира съгласно чл.чл. 11-13 от ЗВЕРБ. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение