Определение № 710 от 16.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Софийския градски съд против решение №330 от 23.6.2025 г., постановено по в.гр.д.№307 по описа за 2025 г. на Софийския окръжен съд, IV въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 45851 от 19.2.2020 г. по гр. д. № 77065 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд в обжалваната му част. С тази част Софийският градски съд е осъден да заплати на основание чл.2б от ЗОДОВ на И. М. К. 2000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на НОХД № 1587 по описа за 2012 г на СГС, НО, 4 състав, ведно с лихви и разноски. Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи противоречие с практиката на ВКС по въпроса относно задълженията на въззивния съд при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да вземе предвид всички обстоятелства, които обуславят вредите, както и да посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. И. М. К. и Прокуратурата на Република България не вземат становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: И. М. К. е изложил в исковата молба, че на 2.5.2011 г. е би нападнат и намушкан на три места в областта на гърдите и корема, вследствие на което е претърпял две тежки коремни операции. За извършеното деяние е образувано досъдебно производство, а след това наказателно дело с обща продължителност от шест години, десет месеца и единадесет дни, от които пет години и два дни е било разглеждано от състав на Софийския градски съд. Затова ищцът е подал заявление пред Инспектората на ВСС на 21.05.2018 г. на основание чл.60а във връзка с ал.1от ЗСВ, но с писмо от 28.09.2018 г., а след това и с писмо от 30.10.2018 г. му е отказано изплащане на обезщетение. Към двете писма е приобщен констативен протокол на ИВСС, според който производството надвишава разумния срок за разглеждане и решаване на делото. Тъй като дългият процес се е отразил изключително тежко на ищеца, той е поискал Софийският градски съд да му заплати 20 000 лв. обезщетение за причинените от неразумния срок на гледане на делото неимуществени вреди. Софийският градски съд е оспорил предявения иск. Посочил е, че делото е приключило в разумен срок, като се вземат предвид голямата натовареност на съда, високата степен на сложност и приноса на процесуалния представител към забавянето на процеса. Първоинстанционният съд е приел, че производството в Софийския градски съд е протекло при нарушение на правото на пострадалия за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Счел е, че произтеклите от това забавяне вреди се изразяват в съмнения в своевременното правосъдие и в собствената правота, несигурност и притеснения и за обезщетяване на тези вреди е присъдил на ищеца 2000 лв., като е отхвърлил иска над тази сума до пълния предявен размер. Ответникът Софийски градски съд е обжалвал в осъдителната част първоинстанционното решение, което в тази част е потвърдено от Софийския окръжен съд. Въззивният съд е приел, че е допуснато неразумно забавяне на делото, което е причинило неимуществени вреди за ищеца, изразяващи се в разочарование, чувство на отчаяние и безнадеждност от излъганите надежди и очаквания да получи справедливост. Позовал се е на практиката на ЕСПЧ, според която съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива вреди, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок. Те се състоят в притеснения за развитието на производството и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността. В случая присъденото обезщетение от 2 000 лв. е съобразено с продъжителността на преживените от ищеца отрицателни емоции и не води до неоснователно обогатяване. От съдържанието на въззивното решение е видно, че обезщетението за неимуществени вреди е присъдено за обичайните вреди, които се предизвикват от забавено производство. В трайно установената практика на ВКС, основана на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), е прието, че съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок. Те се състоят в притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото. В този смисъл са решение № 50030 от 9.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV ГО, № 245 от 23.04.2024 г. по гр. д. № 1860/2023 г. на III ГО, № 245 от 23.04.2024 г. по гр. д. № 1860/2023 г. на III ГО и много други. Изводът е, че тези обстоятелства винаги съществуват при необосновано забавено производство и съдът ги взема предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, освен ако ответникът не е опровергал презумпцията за тяхното наличие. Затова в конкретния случай въззивният съд не е разрешил поставения от касатора въпрос в противоречие с практиката на ВКС, а е съобразил всички обстоятелства, които обуславят размера на обичайните неимуществени вреди от забавеното дело. Не се констатират доказани от касатора факти, които да оборват презумпцията за наличието на обичайните неимуществени вреди, които да не са били съобразени от въззивния съд. Не се твърдят от касатора и не се установяват също обстоятелства, които са от такъв характер, че да послужат за намаляване размера на обезщетението при извършената от въззивния съд преценка. Ето защо следва да се приеме, че разрешението на въззивния съд на поставения от касатора въпрос съответства на практиката на ВКС, поради което касационно обжалване не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение