Определение № 12025 от 07.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10233/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Ж. Й. Г. от гр. Варна, подадена чрез упълномощен адв. М. Димитрова, против определение № 8602 от 29.08.2024г., постановено от Административен съд - Варна, ХХIII състав, по адм. д. № 1646/2024г. Частният жалбоподател възразява срещу прекратяването на образуваното съдебно производство, като твърди недопустимост, евентуално - неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Изразява становище, че общината се е самонастанила в процесния имот и извършвайки това закононарушение е укрила умишлено факти, които излага подробно в частната жалба. Счита, че спорният имот никога не е бил нито общинска, нито държавна собственост и не е внасян в ТКЗС, които обстоятелства са били известни на община Варна. Претендира обезсилване или отмяна на обжалваното определение и връщане делото на съда с указания за продължаване на процесуалните действия от друг съдебен състав. По делото не е постъпил писмен отговор от ответника по реда на чл. 232 АПК. Като прецени данните по делото Върховният административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба на Ж. Й. Г. за процесуално допустима, но разгледана по същество за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното определение № 8602 от 29.08.2024г. е прекратено производството по адм. д. № 1646/2024 година по описа на Административен съд – Варна по жалбата на Ж. Й. Г. от гр. Варна срещу решение № 2436/09.07.24г. на кмета на община Варна, с което е отказано отписване от актовите книги за общинска собственост на ПИ № 10135.2551.98 по КК на местността „Франга дере“ и „Кованлък“ гр. Варна. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - Варна се е позовал на нормата на чл. 159, т. 1 АПК и е приел, че е сезиран с жалба срещу горепосоченото решение, издадено по искане на жалбоподателя, с което кметът на община Варна е отказал отписване от актовите книги на описания спорен недвижим имот. В мотивите на оспореното определение е отразено, че административните заповеди, с които се отписват от актовите книги за общинска собственост имотите, неправилно актувани като общинска собственост, както и имотите, основанието за актуване на които е отпаднало и заповедите, с които се отказва отписване на тези имоти, са административна дейност по надзор и актуване на имотите и същите не са индивидуални административни актове по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. С оглед на това е преценено, че процесният отказ, с който административният орган е отрекъл правата на оспорващото лице по отношение на искането му за деактуване на посочения имот, не подлежи на обжалване по реда на АПК, като се е аргументирал с нормите на чл.2, ал.1, т.7 и чл.6, ал.2 ЗОС. Първостепенният съд е счел, че в случая са налице противопоставими права на собственост върху имота, сочещи на спор за материално право по аргумент на чл. 64, ал.2 ЗОС, тоест административният орган не е извършил административната услуга, тъй като за него не е възникнало задължение, поради това, че не са налице предпоставките, а именно: имотът да е актуван неправилно или да е отпаднало основанието за актуването му. Според настоящия съдебен състав обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения, съставляващи основания за отмяна. Това е така, защото законосъобразно съдът е приел, че заповедите, с които се отписват от актовите книги за общинска собственост имотите, неправилно актувани като общинска собственост, както и имотите, основанието за актуване на които е отпаднало, както и заповеди, с които се отказва отписване на тези имоти са административна дейност по надзор и актуване на имотите, които са общинска собственост. Те не са индивидуални административни актове по чл. 21 ал. 1 АПК, поради което същите не подлежат на обжалване по приложимия материален закон съгласно ал. 2 на чл. 64 ЗОС, както обосновано е приел и първостепенния съд. Вярно е изведеното от съда заключение, че в конкретната хипотеза сезираният административен орган не е имал задължение да извърши административна услуга, изразяваща се в деактуване на имота, понеже не са налице предвидените в законовата разпоредба условия за това. По силата на чл. 64 ЗОС за административния орган възниква задължение да извърши претендираната административна услуга, само когато липсва спор за материално право, тоест поискалият извършването на тази услуга да се е легитимирал неоспорено от никого като собственик на имот, вписан в актовите книги като общински. В случая обаче, както първоинстанционният съд правилно е установил, е налице възникнал спор за собственост върху процесния недвижим имот между община Варна и частния жалбоподател. В обжалвания пред първоинстанционния съд отказ изрично е описано, че имотът, по отношение на който е поискано деактуване не е собственост на заявителя Ж. Й. Г. от гр. Варна При наличието на тези данни безспорно е налице вещноправен спор за собственост, който съобразно императивната разпоредба на чл. 64 ал. 2 ЗОС следва да бъде решен по общия исков ред. При наличието на такъв спор за собственост за административния орган – кмета на община Варна не възниква административно задължение за извършване на търсената услуга. Ето защо жалбоподателят, който претендира права върху имота - предмет на оспорения отказ, следва да установи вещните си права и да оспори правото на собственост на общината, което следва да се извърши в исково производство по общия ред, а не пред административния съд по реда на АПК чрез обжалване на отказа за деактуване на недвижимия имот. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания. На основание на горното и на чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,