Определение № 6411 от 10.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5260/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Ю. Е. Ч., гражданин на Република Турция, депозирана чрез редовно упълномощен процесуален представител, против определение № 14840/17.04.2026г. по адм. дело № 710/2026г. по описа на Административен съд София - град, с което с което на основание чл. 159 т.1 от АПК е оставена без разглеждане жалбата на чужденеца против отказ от 05.01.2026 г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза "Д"/ по заявление № [заличен текст] от 01.10.2025г. на завеждащ консулска служба в Генералното консулство на Република България в гр. Истанбул, Турция и образуваното по нея производство е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно. От изложените в жалбата доводи се установявало засягане на основни права, гарантирани от ЕКПЧ /Конвенцията или ЕКПЧ/. Налице било засягане на право по чл. 8 от ЕКПЧ – право на зачитане на личен и семеен живот и по чл.14 от ЕКПЧ – забрана за дискриминация. Личния живот включвал правото на свободно развитие на личността и правото на избор на място за установяване. Съдът формално бил отхвърлил и твърдението за дискриминация, без да извърши необходимата проверка. Счита, че дори твърденията за нарушения на права по ЕКПЧ да не са достатъчно конкретизирани, то това не обуславя недопустимост на жалбата, а представлява нередовност по смисъла на процесуалния закон. Иска се отмяна на определението и връщане на делото на съда за продължаване на производството. Ответникът – завеждащият консулската служба Генералното консулство на Република България в гр. Истанбул, Турция, чрез процесуален представител, с писмен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страна по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на Ю. Е. Ч., гражданин на Република Турция, роден на [дата]. срещу отказ на ЗКС при ГК на Република България в Истанбул, Турция, за издаване на виза D за дългосрочно пребиваване в Република България, по заявление от 01.10.2025 г. Административният съд е приел, че оспореният отказ не подлежи на обжалване на основание чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, поради което оставил жалбата без разглеждане и прекратил образуваното по нея производство. За да се достигне до този правен резултат е прието, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека, а в случая са наведени само бланкетни твърдения за нарушени права по смисъла на описаната разпоредба. Съдът е счел, че при липсата на посочване на конкретни факти и конкретни действия от страна на жалбоподателя за нарушения на чл. 8 и чл.14 от ЕКПЧ, то не е налице изключението, предвидено в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалба против отказа за издаване на виза вид „D“. Определението е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от същия закон, в това число исканата от жалбоподателя виза за дългосрочно пребиваване – вид „D“, не подлежат на съдебно обжалване, освен в хипотезата, при която се твърди засягане на основни права и свободи, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. С тази законодателна уредба е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от принципа за всеобща съдебна обжалваемост на административните актове. При съобразяване на относимата нормативна рамка следва изводът, че отказът за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено при наличие на конкретни твърдения за накърняване на основни права на жалбоподателя, защитени от Конвенцията, като последица от постановения административен акт. В трайната си практика Върховният административен съд многократно е акцентирал върху обстоятелството, че държавата разполага със суверенното правомощие да регулира условията за влизане и дългосрочно пребиваване на чужди граждани на своята територия, като предоставянето на такова пребиваване не представлява субективно право, гарантирано от вътрешното или международното право. При липса на признато и защитимо право на дългосрочно пребиваване, не съществуват и процесуални механизми за неговото гарантиране, включително чрез съдебна защита. Единствено доколкото държавата е обвързана със задължението да съблюдава основните права на човека, законодателят е предвидил изключение от необжалваемостта на отказите за визи тип „D“ в случаите, когато се твърди накърняване на права по Европейската конвенция за защита на правата на човека. В жалбата, с която е сезиран съда, липсват конкретни оплаквания за нарушение на ЕКПЧ, обосноваващи извода, че с отказа за издаване на виза, е нарушено което и да е от гарантираните от Конвенцията права и свободи. Бланкетно твърдение за нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ е наведено от жалбоподателя, но както правилно е посочено от първоинстанционния съд, същото не съдържа каквато и да е било конкретика, свързана с обстоятелства, пряко свързани с личността на жалбоподателя. Първоинстанционният съдебен състав правилно е констатирал в мотивите си, че лицето твърди нарушение на чл.14 от ЕКПЧ, но липсва каквато и да е яснота в какво се състоят дискриминационните действия спрямо жалбоподателя. Точно е съобразено от съда и че забраната за дискриминация по чл. 14 ЕКПЧ е гаранция за свободното упражняване на правата, въведени с нея, а правото на пребиваване в чужда страна не е сред тях. За да се приеме, че е налице изпълнение на изискванията на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ за допустимост на жалбата, следва да са изложени конкретни доводи, касаещи личността на жалбоподателя, а не както е в настоящия случай, да е изписано съдържанието на текстове от Конвенцията. Настоящият съдебен състав споделя обективирания в обжалваното определение извод за недопустимост на оспорването поради липсата на предвидените в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ основания. Съобразяването от страна на съда с въведеното от законодателя ограничение относно възможността за оспорване на административни актове от вида на процесния, не обуславя само по себе си нарушение на права по Конвенцията по смисъла на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, нито поражда основание за приемане на жалбата за допустима. Както беше посочено по-горе, като предпоставка за допустимост на оспорването на отказ за издаване на виза тип „D“ законодателят е предвидил наличие на твърдяно накърняване на права, гарантирани от ЕКПЧ, осъществено при постановяване на административния акт, а не евентуално несъобразяването им в хода на съдебното производство по неговото оспорване. При така установеното от фактическа и правна страна, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателят не е изложил относими към производството конкретни твърдения за засягане на негови основни права и свободи по ЕКПЧ, които да дадат основание за приложение на изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,