Определение № 27 от 21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3597/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото М. Л. А. срещу определение № 423/30.07.2020 г., постановено по частно възз. гр. дело № 292/2020 г. на Варненския апелативен съд (ВАпС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 820/02.03.2020 г. по гр. дело № 1443/2019 г. на Варненския окръжен съд (ВОС), с което на основание чл. 130 от ГПК е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплакване и съображения за неправилност на обжалваното въззивно определение. В изложението към частната касационна жалба, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) формират ли изводите по фактите и по преюдициални правоотношения в мотивите към съдебното решение сила на пресъдено нещо; 2) може ли да се приеме, че даден въпрос е включен в предмета на делото, ако никоя от страните не е навела твърдение, за да повдигне такъв въпрос, и то само защото съдът е направил някакъв извод относно даден факт; 3) има ли интерес ответникът, в чиято полза е постановено дадено решение, да го обжалва само защото не е съгласен с мотива, поради който съдът е отхвърлил иска, и преклудират ли се неговите възражения по отхвърлен иск. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че с обжалваното определение въззивният съд е разрешил първия и третия въпрос в противоречие с т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а втория въпрос – в противоречие с решение № 19/30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС. Ответниците В. П. Б. и М. Д. Б. в отговора на частната касационна жалба излагат доводи, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното: Първоинстанционното производство по делото е образувано по главен иск за прогласяване нищожност на договор за продажба на недвижим имот от 20.10.2014 г., с който жалбоподателката-ищца е прехвърлила на ответника Б. по време на брака му с другата ответница самостоятелен обект в сграда (апартамент), като привиден и прикриващ договор за прехвърляне на имота за предварително уговорено удовлетворение, по различен от предвидения в закона начин, по договор за заем от 30.06.2014 г. – в противоречие с императивната правна норма на чл. 152 от ЗЗД; при условията на евентуалност е предявен и иск за разваляне на същия договор за продажба поради неплащане на цената. Идентичен иск за нищожност на договора за продажба жалбоподателката е предявила и по друго дело, който е бил уважен от първата и въззивната инстанция, но с решение № 98/21.05.2019 г. по гр. д. № 2853/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС двете решения са обезсилени и производството по делото е прекратено като недопустимо. Въззивният съд е приел, че това решение на ВКС не формира сила на пресъдено нещо, но изцяло е възпроизвел и възприел като свои съображенията в него относно недопустимостта на идентичния иск за нищожност, предявен като главен и по настоящото дело, а именно: По искове на ответника Б. срещу жалбоподателката за връщане на заетата сума и за заплащане на мораторна лихва, между тях е образувано и трето дело. В първоинстанционното решение по него съдът е приел, че жалбоподателката е изпълнила задължението си по т. 9 от договора за заем от 30.06.2014 г. да прехвърли собствеността на процесния апартамент, с което е погасила част от дълга си, предвид което, и като е счел за основателно и възражение за прихващане, съдът е осъдил жалбоподателката да заплати на Б. остатъка от заетата сума. Във въззивната си жалба срещу това решение жалбоподателката не е оспорила установения от първоинстанционния съд факт на частично погасяване на дълга посредством прехвърлянето на собствеността върху процесния апартамент; съответно – с решението си въззивният съд е потвърдил извода на първата инстанция относно този факт. ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение, поради което то вече се ползва със сила на пресъдено нещо. По принцип силата на пресъдено нещо на решението преклудира всеки факт, от който се извежда искане да се установи, че към деня на приключване на устните състезания съдебно признатото право не е съществувало в полза на посочения в решението негов носител с тези белези, които съдът е установил. В случая съдът е определил размера на дължимото вземане по невърнатия заем, като е приел за установено, че вземането е частично погасено посредством прехвърлянето на собствеността върху апартамента. Този факт вече не може да се оспорва от страните по делото заради формираната сила на пресъдено нещо. След като веднъж е съдебно установено, че клаузата на т. 9 от договора между страните представлява действителна уговорка за даване вместо изпълнение, която погасява частично дълга, жалбоподателката-ищца губи правото да твърди нищожност на тази клауза. Съчетанието между привидна и прикрита сделка представлява общ, неразривно свързан фактически състав, обединен от преследваната от страните цел. Затова противоречи на логиката една единна сделка в някой случай да се приема, че е действителна като даване вместо изпълнение, а в друг случай – че е нищожна, тъй като прикрива начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Ето защо възприетият от съда факт на частично погасяване на дълга посредством даване вместо изпълнение вече не може да се оспорва, тъй като имплицитно спорът за действителността на клаузата се съдържа в предмета на делото по иска за връщане на заема и по него е формирана сила на присъдено нещо. Съгласно т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, идентичност в предмета на две противоречащи си съдебни решения е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Такъв е и настоящият случай и затова, след като съдът вече с влязлото в сила решение е приел за частично погасено вземането със стойността на апартамента, искането да бъде обявена за нищожна тази клауза като противоречаща на чл. 152 от ГПК вече е преклудирано със сила на пресъдено нещо. Без значение е дали при защитата си по другото дело жалбоподателката се е позовала на факта на частично погасяване на дълга посредством прехвърлянето на собствеността върху апартамента, след като съдът е взел предвид този факт при постановяване на решението си. Това решение със съответния извод за частично погасяване на дълга посредством даване вместо изпълнение е влязло в сила и е породило своите последици, независимо дали е недопустимо или неправилно. Зачитането на даването вместо изпълнение като факт, обхванат от силата на пресъдено нещо, не означава, че се придава такава сила на мотивите на решението. Силата на пресъдено нещо се разпростира върху индивидуализиращите белези на спорното право, включително върху неговия размер и частичното му погасяване. Тъй като диспозитивът на решението не може винаги да обхване всички тези белези, мотивите са допълнителен източник на данни относно предмета на решението, когато не противоречат и изясняват този диспозитив. Процесуалните действия и бездействия на жалбоподателката по двете дела водят не само до постановяване на две противоречиви решения, но и до резултат, който накърнява принципа за недопускане на неоснователното обогатяване в гражданското право. От една страна тя вече е погасила част от дълга си по договора за заем със стойността на апартамента според влязлото в сила решение, а от друга – при прогласена от съда нищожност на покупко-продажбата, би получила обратно собствеността върху този апартамент и би се обогатила без основание. Такъв несправедлив резултат, постигнат с помощта на съда, не може да се допусне. Правото на жалбоподателката-ищца да претендира нищожност на покупко-продажбата от 20.10.2014 г. е преклудирано със силата на пресъдено нещо на решението по иска за връщането на заетата сума. Възприемайки горните съображения от решението на ВКС, въззивният съд е приел, че главният иск за нищожност по настоящото дело е недопустим поради вече формираната сила на пресъдено нещо. Предвид същата сила на пресъдено нещо, апелативният съд е приел, че страните не могат да оспорват, че процесната сделка е действителна и представлява даване вместо изпълнение и че с нея е погасена част от дълга по сключения между тях договор за заем, респ. – жалбоподателката-ищца не може да твърди, че сделката представлява покупко-продажба, защото според формираната сила на пресъдено нещо, сделката е такава по чл. 65 от ЗЗД. По тези съображения въззивният съд е приел, че е недопустим и евентуалният иск за разваляне на процесната сделка поради неплащане на посочената в нотариалния акт продажна цена. От гореизложеното е видно, че нито въззивният съд е приел, нито в цитираното от него решение № 98/21.05.2019 г. по гр. д. № 2853/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС е прието, че изводите на съда по фактите и по преюдициалните отношения в мотивите към съдебното решение формират сила на пресъдено нещо, каквато е постановката на първия процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението към частната касационна жалба. Напротив – в цитираното от въззивния съд решение на ВКС изрично е разяснено, че зачитането в случая на даването вместо изпълнение като факт, обхванат от силата на пресъдено нещо на решението по иска за връщане на заетата сума, не означава, че се придава такава сила на мотивите на решението. Разяснено е също, че силата на пресъдено нещо се разпростира върху индивидуализиращите белези на спорното право, включително върху неговия размер и частичното му погасяване, и тъй като диспозитивът на решението не може винаги да обхване всички тези белези, мотивите са допълнителен източник на данни относно предмета на решението, когато не противоречат и изясняват този диспозитив. Тези разяснения са в пълно съответствие със задължителните указания, дадени с т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. В мотивите към тази точка от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС са дадени и следните разяснения: Въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи. Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск. Тази актуална задължителна практика на ВКС не е в противоречие, а доразвива по-старата такава, обективирана в посочената от жалбоподателката, т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Следователно, първият процесуалноправен въпрос, освен че е некоректно формулиран и при тази негова формулировка не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение, а и последното не е в противоречие с т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а е в съответствие с т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 98/21.05.2019 г. по гр. д. № 2853/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС. По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по третия процесуалноправен въпрос. Първата част от този въпрос (има ли интерес ответникът, в чиято полза е постановено дадено решение, да го обжалва само защото не е съгласен с мотива, поради който съдът е отхвърлил иска) по никакъв начин не е обсъждан от въззивния съд, респ. – тази част от въпроса също не е обуславяща неговите правни изводи в обжалваното определение и е без значение за настоящото дело. Напротив, видно от гореизложеното, данните по делото са в обратна насока спрямо формулировката на тази част от въпроса, а именно – искът срещу жалбоподателката за връщане на заетата сума е бил частично уважен и тя е подала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, с която не е оспорила установения от първоинстанционния съд факт на частично погасяване на дълга посредством прехвърлянето на собствеността върху процесния апартамент с процесната по настоящото дело сделка. Втората част от този въпрос (преклудират ли се възраженията на ответника по отхвърлен иск) е неясно формулирана, но ако питането е: след като по едно дело ответникът не е възразил относно действителността (валидността) на една сделка, правните последици на която са зачетени с влязлото в сила решение, може ли след това той да предяви иск за недействителност на тази сделка, отговорът е отрицателен, и то – без значение дали с влязлото в сила решение искът срещу него е уважен или е отхвърлен. Именно в този смисъл е и приетото в обжалваното въззивно определение, а именно: По принцип силата на пресъдено нещо на решението преклудира всеки факт, от който се извежда искане да се установи, че към деня на приключване на устните състезания съдебно признатото право не е съществувало в полза на посочения в решението негов носител с тези белези, които съдът е установил. Това разрешение не е в противоречие със сочената от жалбоподателката т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – предвид и посоченото по-горе доразвитие на тази задължителна практика с т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС; основавайки се на последната, по-актуална задължителна практика на ВКС, същото разрешение е възприето и в цитираното от въззивния съд решение № 98/21.05.2019 г. по гр. д. № 2853/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В съответствие с решение № 98/21.05.2019 г. по гр. д. № 2853/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС въззивният съд е разрешил и втория процесуалноправен въпрос, като е приел, че е без значение дали при защитата си по другото дело за връщането на заема жалбоподателката се е позовала на факта на частично погасяване на дълга посредством прехвърлянето на собствеността върху процесния апартамент, след като съдът е взел предвид този факт при постановяване на решението си; както и че това решение със съответния извод за частично погасяване на дълга посредством даване вместо изпълнение е влязло в сила и е породило своите последици, независимо дали е недопустимо или неправилно. Това разрешение на втория процесуалноправен въпрос не е в противоречие с посоченото от жалбоподателката решение № 19/30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: „Диспозитивното начало в гражданския процес е уредено в ГПК като основно начало на процеса. С разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК законодателят е определил, че „предметът на делото и обемът на дължимата защита” се определя от страните. Т.е. недопустимо е съдът по свой почин да променя било то параметрите на предмета на правния спор, било то обема и вида на търсената защита. Следвайки логиката на законодателя и новата философия за точно отграничаване правомощията на съда и дефиниране в какви параметри може да бъде осъществено служебното начало, правомощията на решаващия съд са ограничени, лимитирани до произнасяне на решението си по един правен спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното обуславя процесуална недопустимост на обжалваното решение.“. В обобщение – съгласно това разрешение, поначало процесуално недопустимо е съдът служебно да включва в предмета на делото и да се произнася с решението си по въпроси, които не са повдигнати от страните, в какъвто смисъл е и трайно установената практика на ВКС. Също съгласно константната практика на ВКС обаче, и процесуално недопустимите, и неправилните съдебни решения, след като са влезли в сила, формират сила на пресъдено нещо, която следва да бъде зачитана. С оглед на това, не е налице противоречие между соченото от жалбоподателката решение № 19/30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на II-ро гр. отд. на ВКС – от една страна, и обжалваното въззивно определение, което е в съответствие с цитираното в него решение № 98/21.05.2019 г. по гр. д. № 2853/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС – от друга страна. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците, претендираните и направени от тях разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на частната касационна жалба, а именно – сумата 2 000 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение