Определение № 1281 от 05.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 873/2026 г.

Производството е по реда на чл. 200, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на А. П. С., чрез адв. Мирасчиева срещу определение № 10992/05.12.2025 г., постановено по адм. дело № 2002/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив. Излагат се доводи за неправилност на оспореното определение. Сочи, че административният съд неправилно е тълкувал разпоредбата на чл. 45, пар. 4 от Регламент № (ЕО) 987/2009. Иска обжалваното определение и потвърдения с него изричен отказ на административният орган да бъдат отменени като преписката се върне на органа за произнасяне по същество, респективно да бъде препратена по компетентност на съответния орган в Испания Ответникът – Ръководителя на „Пенсионното осигуряване“ в ТП на НОИ – Пловдив, в срока по чл. 232 от АПК, намира частната жалба за неоснователна. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, след като извърши служебно проверка на атакуваното определение и съобрази наведените в частната жалба доводи, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Частната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в срока по чл. 230 от АПК и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на оспорване в първоинстанционното производство е разпореждане [номер]/21144-15-252 от 20.08.2025 г. на Ръководителя на „Пенсионното осигуряване“ в ТП на НОИ – Пловдив, с което Заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ) с вх. №2113-15-3817/12.09.2023 г. на А. П. С. е оставено без разглеждане и производството по него е прекратено. Пенсионният орган е приел, че в случая е реализирана хипотезата на чл. 27, ал. 1, т. 6 от АПК – наличие на специални изисквания, установени със закон. Такова изискване представлявала разпоредбата на чл. 45, пар. 4 от Регламент (ЕО) № 987/2009 за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004. Неизпълнението й водело до недопустимост на подаденото от лицето искане, поради което то следвало да се остави без разглеждане, а производството да се прекрати. Административен съд – Пловдив е приел, че доколкото по казуса релевантен е въпросът за държавата, в която жалбоподателят следва да подаде заявление за отпускане на ЛПОСВ, приложима е именно разпоредбата на чл. 45, пар. 4 от Регламент № 987/2009, поради което заявлението се подава пред компетентните испански власти. Посочил е, че в разглежданата фактическа хипотеза лицето трябва да подаде искане пред институцията на държавата членка, чието законодателство е било приложимо към датата на настъпване на осигурителното събитие, и която се явява институцията по мястото на пребиваване, т.е. Испания като не съществува възможност за препращане на заявлението съгласно чл. 45, пар. 4 от Регламент № 987/2009. По тези съображения съдът е отхвърлил жалбата на А. С. срещу разпореждане [номер]/21144-15-252 от 20.08.2025 г. на Ръководителя на „Пенсионното осигуряване“ в ТП на НОИ – Пловдив. Определението е правилно. Отношенията, касаещи социалната сигурност и ползването на социални права и правото на пенсия се уреждат от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г., в съответствие с Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004 г. Тези регламенти координират системите за социална сигурност на държавите членки, като гарантират ползването на социални права от лицата, когато са работили и/или живеели в повече от една държава — членка. Безспорно е, че А. С. е упражнявал трудова дейност на територията на различни държави членки на Европейския съюз, с оглед на което при преценка на правото му на пенсия за него са приложими правилата за координация за схемите за социална сигурност. В тази връзка Административен съд – Пловдив правилно е възприел и коментирал, че към дата на подаване на заявлението А. С. работи и живее в Испания,което се потвърждава и от самия него в рамките на административното производство. От данните по делото се установява, че през продължителни периоди от време от 2008 г. до 2023 г. С. е упражнявал трудова дейност в Испания, като същият постоянно пребивава и работи в Испания. Позовал се е и на формуляри Р 2000 и Р 5000, изпратени до компетентните испански власти и получени от НОИ в България, видно от които С. има осигурителни периоди в Испания за времето от 01.11.2008 г. до 12.09.2023 г. Съгласно посочените формуляри, заявителят е регистриран и пребивава в Испания, поради което всички процедури, свързани с каквато и да е пенсия, следва да се извършват в Испания. От съществено значение по делото е именно въпросът относно държавата на местопребиваване на лицето. Разпоредбата на чл. 45, пар. 4 от Регламент (ЕО) № 987/2009, вменява на заинтересованото лице задължение за подаване на заявление за пенсия в институцията на държавата, в която пребивава или алтернативно - в институцията на държава, чието законодателство последно е било приложимо към заинтересованото лице. Съгласно чл. 11, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 „място на пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, като при определяне на този критерии следва да се направи цялостна оценка на всички факти, включително продължителността на пребиваване в съответната държава, жилищно положение, естеството и стабилността на професионалната дейност, мястото, където лицето обикновено упражнява дейността си, социални връзки и др. (дело С-447/17 (Balandin), дело С-394/13 на СЕС). Понятието не е обвързано с един единствен критерий като адрес по лична карта или регистрация, важно е да се направи цялостна оценка на множество обстоятелства. В този смисъл, настоящият съдебен състав споделя тълкуването на употребения в нормата термин „пребиваване“, възприетo от първоинстанционния съд, който надлежно е събрал и аргументирано е обсъдил относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Релевантният период, към който се преценява "пребиваването" на лицето в случая е именно времето на последната доходоносна дейност (Решение № 13999/12.11.2020 г. по адм. дело № 8021/2020 г., ВАС, VI отд.). В конкретния случай към датата на подаване на заявлението,а и понастоящем кандидатът е работил и живял в Испания, като е останал там и след това, но е с последен завършен осигурителен период в Испания. Постоянно пребиваващ е в тази държава от 01.11.2011 г. най- малко до 12.09.2023 г. Тези данни се подкрепят и от постъпилия от осигурителната институция в Гранада, Испания Структуриран електронен документ (СЕД) Р 5000, в който се посочва, че лицето пребивава (и работи) в Испания. С оглед изложеното, за да получи обезщетение по смисъла на чл. 3 т. 1 б. г от Регламент (ЕО) № 883/2004, лицето трябва да подаде искане пред институцията на държавата членка, чието законодателство е било приложимо към датата на извършваната дейност и която се явява институцията по мястото на пребиваване, т.е Испания. Не се споделят и възраженията, изложени в частната жалба, че Ръководителя на „Пенсионното осигуряване“ в ТП на НОИ – Пловдив не е следвало да прекратява производството поради недопустимост, а е трябвало да изпрати заявлението в Испания. Съгласно чл. 27, ал. 2 от АПК, административният орган проверява предпоставките за допустимостта на искането и за участието на заинтересованите граждани или организации в производството по издаването на индивидуалния административен акт. В т. 6 от цитираната разпоредба е предвидено условието за наличие на други специални изисквания, установени със закон. Именно такова изискване се явява нормата на чл. 45, пар. 4, изр. 2 от Регламент (ЕО) № 987/200, която е приложима в настоящия случай. Основно правило за подаване на заявлението за пенсия, в хипотезата на Регламент (ЕО) № 987/2009 и Регламент (ЕО) № 883/2004, е то да се подава в институцията на държавата по местопребиваването на лицето. Действително съгласно, чл. 45, пар. 4, изр. 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, когато съответното лице никога не се е подчинявало на законодателството, прилагано от институцията по мястото на пребиваване, тази институция препраща искането до институцията на последната държава- членка, чието законодателство е било приложимо. В случая обаче мястото на пребиваване безспорно е установено, поради което не следва отклонение от основното правило. Изключението по изр. 2 на чл. 45, пар. 4 от Регламент (ЕО) № 987/2009 е допустимо единствено в хипотезата, когато лицето, претендиращо обезщетение, никога не се е подчинявало на законодателството на държавата в която живее, каквито обстоятелства с оглед фактите по казуса не са налице. В допълнение, видно от приложената административна преписка, от момента на подаване на първото заявление за ЛПОСВ от А. С. през 2023 г., до приключване на административното производство с разпореждане [номер]/21144-15-252 от 20.08.2025 г. на Ръководителя на „Пенсионното осигуряване“ в ТП на НОИ – Пловдив, компетентните органи в България и Испания са били в непрекъсната комуникация и са обменяли документи и информация по казуса. Следователно от страна на административния орган е изпълнено задължението, вменено с чл. 45, пар. 4 във вр. с чл. 47 от Регламент (ЕО) № 987/200 институцията, към която е подаден искът (contact institution), без забавяне да изпрати исковете и всички налични документи на всички заинтересовани институции, така че те да започнат разследване едновременно (С-134/18 (Vester) на СЕС). Компетентните органи са действали координирано в изпълнение на правилата, целящи защита правата на лицата при пресичащи се национални режими. Именно в резултат на сочения обмен на информация и с оглед установеното местопребиваване, от органите в Испания е посочено, че заявлението следва да се подаде директно пред тях. В този смисъл изводите на административния орган и съда, че не съществува възможност за препращане на заявлението съгласно чл. 45, пар. 4 от Регламент (ЕО) № 987/2009, са правилни. По изложените съображения, оспореното определение следва да се остави в сила. Така мотивиран и на основание чл. 201 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,