Определение № 80 от 25.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 273/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Т. Р. Н. и С. С. М. - двамата от [населено място], обл. Търговище, чрез адв. Вихър Н., срещу определение № 505 от 08.12.2021 г., постановено по в. т. д. № 505/2021 г. на Апелативен съд - Варна, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателите за изменение по реда на чл.248 ГПК на решението по в. т. д. № 505/2021 г. в частта, с която всеки един от тях е осъден да заплати на „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД разноски по чл.78, ал.3 ГПК за производството пред въззивната инстанция в размер на 1 600 лв. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Частните жалбоподатели поддържат, че при прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК въззивният съд е нарушил чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и вместо да присъди на ответника предвидения в същата минимален размер на адвокатското възнаграждение, възлизащ на 2 260 лв. - по 1 130 лв. за всеки един, ги е осъдил да заплатят на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 1 600 лв. Излагат доводи, че производството пред въззивната инстанция не се е отличавало с висока фактическа и правна сложност и с оглед реално извършените действия по процесуално представителство адвокатското възнаграждение, дължимо на упълномощения от ответника адвокат, е следвало да бъде намалено до минималния размер, предвиден в чл.7, ал.2, т.4 от цитираната наредба. Ответникът по частната жалба „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД със седалище в [населено място] оспорва жалбата като неоснователна по съображения в писмен отговор от 31.01.2022 г. и изразява становище за потвърждаване на обжалваното определение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решение № 127 от 28.10.2021 г., постановено по в. т. д. № 505/2021 г. на Апелативен съд - Варна, е потвърдено решение от 23.06.2021 г. по т. д. № 1010/2020 г. на Окръжен съд - Варна за отхвърляне на предявените от Т. Р. Н. и С. С. М. против „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на сумите 20 000 лв.; Осъдени са жалбоподателите Т. Н. и С. М. да заплатят на „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция в размер на по 1 600 лв. всеки един. При произнасяне по отговорността за разноски въззивният съд е съобразил своевременно направеното от жалбоподателите възражение по чл.78, ал.5 ГПК и след като е намерил същото за основателно, е намалил претендираното от ответника възнаграждение в размер на 8 160 лв. с ДДС до 3 200 лв. с ДДС, разпределено по равно между двамата жалбоподатели. Сезиран в срока по чл.248 ГПК, Апелативен съд - Варна е постановил обжалваното с частната жалба определение, с което е оставил без уважение искането на двамата жалбоподатели за изменение на решението от 28.10.2021 г. в частта за разноските и за намаляване на присъденото като разноски адвокатско възнаграждение до 2 260 лв. или по 1 130 лв. за всеки от жалбоподателите, съобразно минималния размер по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. За да постанови определението, Апелативен съд - Варна е приел, че при материален интерес за въззивното производство 20 000 лв. минималният размер на адвокатското възнаграждение, което всеки от жалбоподателите дължи на застрахователното дружество - ответник в исковото производство съгласно чл.7, ал.2, т.4 от наредбата, възлиза на 1 130 лв. без ДДС, респ. 1 356 лв. с ДДС. Независимо от това съдът е преценил, че фактическата и правна сложност на спора пред въззивната инстанция и процесуалните действия, извършени в хода на въззивното производство от упълномощения от застрахователното дружество адвокат, не предпоставят намаляване на присъденото с решението адвокатско възнаграждение до посочения в наредбата минимален размер. Обжалваното определение е правилно, а частната жалба срещу него е неоснователна. Разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК предвижда възможност при направено от страна в процеса възражение съдът да намали заплатеното от насрещната страна възнаграждение за адвокат, ако прецени, че възнаграждението е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото. Преценката на съда за съответствие или несъответствие на уговореното между страната и процесуалния й представител - адвокат възнаграждение с фактическата и правна сложност на делото е винаги конкретна, като при извършването й съдът съобразява доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, дължимото правно разрешение на повдигнатите въпроси, което е различно по сложност за всеки отделен случай, както и усилията на адвоката при упражняване на процесуалните права - т.3 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. При направен извод за наличие на предпоставките по чл.78, ал.5 ГПК съдът намалява адвокатското възнаграждение до размер, който не може да бъде по-малък от минималния размер, определен съгласно чл.36 от Закона за адвокатурата вр. с Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но не е длъжен да присъди възнаграждение в абсолютния минимум, изчислен според приложимата за конкретното дело разпоредба от наредбата. В конкретния случай частните жалбоподатели своевременно са възразили пред въззивния съд за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендираното от застрахователното дружество - ответник под формата на разноски по чл.78, ал.3 ГПК. Възражението е преценено от съда като основателност и възнаграждението е намалено на основание чл.78, ал.5 ГПК от 8 160 лв. с ДДС до 3 200 лв. с ДДС /по 1 600 лв. с ДДС за всеки от жалбоподателите/. Обстоятелството, че въззивният съд е отказал да измени решението си по делото и да намали възнаграждението до минималния размер, изчислен съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на 2 260 лв. /по 1 130 лв. за всеки от жалбоподателите/, не води до незаконосъобразност на обжалваното определение, тъй като присъждането на възнаграждение над минимума по наредбата е обусловено от преценката на съда, че фактическата и правна сложност на спора във въззивното производство и обема на осъществената от процесуалния представител на ответника адвокатска защита не предпоставят намаляване на възнаграждението до абсолютния минимум по чл.7, ал.2, т.4 от наредбата, а именно - 2 260 лв. Основателен е доводът на ответника по частната жалба, че искането на жалбоподателите за намаляване на възнаграждението до сумата 2 260 лв. не е съобразено с дължимостта на ДДС върху адвокатското възнаграждение, което същите не оспорват. След прибавяне на ДДС към минималния размер на възнаграждението по чл.7, ал.2, т.4 от наредбата разноските на ответника биха били в размер на 2 712 лв. - сума, която не надвишава значително присъдените с въззивното решение разноски. Предвид изложеното, изводът на въззивния съд, че няма основание за изменение на въззивното решение в частта за разноските с редуциране на присъденото като разноски адвокатско възнаграждение от 3 200 лв. с ДДС на 2 260 лв., е правилен и обжалваното определение, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателите по чл.248 ГПК, следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,