Определение № 3079 от 18.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3298/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. К. И., в качеството й на пълномощник на ищеца Ф. Ч. Б., срещу определение № 1251/11.05.2023г., постановено по в.гр.д.№ 2577/22г. по описа на САС, с което е уважена частично молбата й по чл. 248 ГПК от 10.04.2023г., като е изменено въззивното решение в частта за разноските и е присъдено на основание чл. 38 ЗА в полза на адв. И. допълнително възнаграждение от 286 лева, дължимо от ответника ЗК „Лев инс“ АД и от 3194, 45 лева, дължимо от третото лице помагач Д. С.К.. Жалбоподателят възразява срещу приетото с атакуваното определение относно допълнително дължимите размери от възнаграждението по чл. 38 ЗА, изтъквайки противоречия в начина на изчислението му съобразно минималните размери по НМРАВ. Иска присъждане на пълния претендиран размер от общо 11 038, 56 лева – дължими на основание чл. 38 ЗА вр. с чл.78, ал.10 ГПК от третото лице помагач и от 1205, 89 лева – дължима на основание чл. 38 ЗА от ответника разлика над присъденото с решението. Насрещната страна по жалбата – ответникът ЗК „Лев инс“ АД, не взема становище. Насрещната страна по жалбата – третото лице помагач К., я оспорва. Върховният касационен съд, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира частната жалба за неоснователна. Адв. И. е осъществила безплатно представителство по чл. 38 ЗА на ищеца пред първата и въззивната инстанции. С оглед изхода на въззивното производство – частична отмяна на първоинстанционното решение в уважителната му част след частично уважаване на въззивните жалби на ответника и третото лице – с решението си въззивният съд е присъдил на адв. И. възнаграждение за въззивната инстанция съразмерно на отхвърлената част от жалбите в размер на 1430 лева. С атакуваното определение допълнително са й присъдени ДДС върху 1430 лева или 286 лева, както и 3194, 45 лева, дължими от третото лице помагач. Или общо присъденото възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА за въззивната инстанция възлиза на 4910, 45 лева. Крайният извод на въззивния съд, че не се следва възнаграждение над сумата 4910,45 лева е правилен. Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1/09.01.2004г., не може да бъде приложено, предвид даденото тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая обжалваемият интерес е бил 238 734, 95 лева (третото лице помагач е обжалвало изцяло първоинстанционното решение в уважителната му част); вида и количеството на извършената работа в защита и по двете жалби са еднакви и се изчерпват с подаването на отговори и представителство в единственото съдебно заседание пред въззивния съд; доказателства пред въззивния съд не са събирани, фактическата и правна сложност на спора във вида, пренесен пред въззивната инстанция, не са отличителни. При така изяснените параметри на релевантните обстоятелства, настоящият състав намира, че сумата 4910,45 лева е адекватно възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА за представителството на ищеца пред въззивната инстанция. Воден от горното, Върховният касационен съд