Определение № 291 от 22.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1459/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба подадена от Н. И. К., чрез адв. Е.А., против определение № 35/ 24.01.2020 г., постановено по гр. д. № 2153/2019 г. по описа на Върховен касационен съд,ІІІ г.о., с което е допълнено определение № 1762/13.11.2019 г. по делото, в частта за разноските и Н. И. К. е осъдена да заплати на адв.А. К. възнаграждение на основание чл.38,ал.2 ЗА в размер на 500 лв. В жалбата са изложени съображения за неправилност,поради противоречие с материалния закон.Иска се отмяна на обжалваното определение,с твърдения, че за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл.38,ал.2 ЗА е необходимо в договора за правна защита и съдействие да бъде отбелязано изрично, че правна помощ се предоставя безплатно,за което се представят и доказателства.Освен това представеното пълномощно не е попълнено и подписано от В. К.,поради което не е налице упълномощаване на адв.А.К. по делото.Прави се възражение за прекомерност. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответната страна по частната жалба не е подала писмен отговор и не изразява становище. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна срещу определение, което подлежи на обжалване съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното определение предходният състав на ВКС е бил сезиран с молба за допълване на поставеното по делото определение с присъждане на основание чл. 78,ал.1 ГПК във вр. с чл. 38,ал.2, във вр. с ал.1,т.2 ЗА на адвокатско възнаграждение на пълномощника, оказал безплатна правна помощ на ответника по касация. По съображения че оказването на безплатна помощ по смисъла на чл.38,ал.1,т.2 ГПК е доказано чрез изрично писмено отразяване, е прието, че тези разноски се дължат,тъй като искането за разноски е надлежно заявено още с отговора на касационната жалба и са представени доказателства за реалното им извършване.За да определи размера на възнаграждението съставът се е позовал на разпоредбата на чл.36,ал.2 ЗА и приложил начинът на изчисляване съобразно разпоредбата на чл.9,ал.3 вр.чл.7,ал.2,т.2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Атакуваното определение е правилно и законосъобразно. За уважаване на искането по чл.38, ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл.78 ГПК. Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, а писмената форма е за доказване./ т.1 на ТР № 6/2012г. ОСГТК, ВКС/ Следователно, липсата на писмен договор не е пречка да бъде удостоверено в процеса постигнатото съгласие, че учредената с пълномощното процесуална представителна власт за адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно. Договарянето на осъществяваната правна помощ като безплатна не се презюмира, а следва да бъде установено от данните по делото. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл.38,ал.1 ЗА, обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. При кумулативното прилагане на разпоредбите на чл.38 вр. с чл.36 ЗА /в хипотеза на представителство от пълномощник, в чието пълномощно не е вписано безплатно процесуално представителство, не е била договорена или заплатена сума за адвокатско възнаграждение и при поддържано от доверителя становище за безплатно правно съдействие/, липсата на доказателства за осъществявано безплатно процесуално представителство не води до неоснователност на искането за приложение на разпоредбата на чл.38,ал.2 ЗА. Такива доказателства биха могли да бъдат съвпадащите волеизявления на страните по упълномощителната сделка, каквито в случая са заявени, но дори и такива да не са обективирани, минималният размер, определим съгласно Наредбата, се гарантира винаги, в съответствие с принципа на възмездност на адвокатския труд дори при липса на договор. В хипотезите на чл.38,ал.1 ЗА предпоставка за плащането на минималния размер е единствено постановяване на позитивно за представляваната от адвокат страна решение - чл.38,ал.1 ЗА във вр. с чл.78,ал.1 ГПК, а интересите на насрещната страна не се явяват накърнени, тъй като недоказването на договорен размер на възнаграждение над гарантирания от Наредбата, е в ущърб на страната, имаща право на възмездяването му. Преценката за наличието на предпоставките на чл.38 ЗА, както и за размера на възнаграждението, което следва да бъде присъдено, е извършена в съответствие с разпоредбите на процесуалния закон и на Закона за адвокатурата - чл.36,ал.2 вр.чл.9,ал.3 вр.чл.7,ал.2,т.2 Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения,поради което възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.