Определение № 4 от 05.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 344/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Дионисий” АД, [населено място] срещу определение № 100122 от 27.11.2020 г. по в. т. д. № 356/2018 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е оставена без уважение подадената от същото дружество молба за изменение на постановеното по делото решение № 100202 от 24.07.2020 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател твърди неправилност на въззивното определение поради противоречие с процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че при новото въззивно разглеждане на делото не следва да му бъдат присъдени разноските за увеличеното адвокатско възнаграждение, които са заплатени след постановяване на първото въззивно решение, както и с извода, че от всички претендирани и доказани разноски му се дължат само половината предвид прекратяването на делото поради отказ от евентуално съединения иск. Изрично оплакване е заявено и срещу непризнаването като разноски на банковите комисиони за превод на дължимите държавни такси. Ответникът по частната жалба – Агенция за публичните предприятия и контрол, [населено място] – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор от 09.02.2021 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да остави без уважение молбата на „Дионисий” АД, [населено място] за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, въззивният съд е приел, че липсва основание за присъждане на сумата 6 000 лв., платена съгласно анекс към договор за правна помощ от 30.11.2016 г. за увеличаване размера на договореното адвокатско възнаграждение, тъй като тази сума не е била претендирана своевременно до приключване на първото въззивно разглеждане на делото и е заплатена на 25.04.2017 г. след постановяването на първото въззивно решение по т. д. № 28/2017 г. на Великотърновски апелативен съд. Като неоснователно е преценено и искането за присъждане на заплатените адвокатски възнаграждения в техния пълен размер. Според решаващия състав, доколкото в договорите за правна помощ не е уточнено в какъв размер е уговореното възнаграждение по всеки от предявените искове – главен и евентуален, при отчитане на факта, че производството по евентуалния иск е прекратено поради отказ от същия, то на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на половината от заплатените от него адвокатски възнаграждения. Въззивният съд не е споделил и становището, че част от дължимите разноски представляват платените от страната комисиони към банката за превод на държавните такси. Настоящият състав намира, че атакуваното определение е частично неправилно. На първо място, извършената от въззивния съд преценка за дължимостта на разноските за новото разглеждане на делото по реда на чл. 294 ГПК след връщането му от ВКС е изцяло в съответствие със задължителните за съдилищата указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, че доказателствата за извършени от страната разноски следва да бъдат представени най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото в съответната инстанция. В случая, разглеждането на т. д. № 28/2017 г. на Великотърновски апелативен съд е приключило в съдебно заседание на 08.03.2017 г., в което процесуалният пълномощник на ответното дружество е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК, включващ единствено адвокатско възнаграждение в размер на 3600 лв. (с ДДС) и държавна такса 41.30 лв. Анекс към договора за правна помощ от 30.11.2016 г., с който е договорено увеличаване размера на адвокатското възнаграждение със сумата 6000 лв. (с включен ДДС), както и банков документ от 10.05.2017 г. за плащане на тази сума е представен едва в съдебно заседание на 24.06.2020 г., когато е приключило новото въззивно разглеждане на делото – т. д. № 356/2018г. на Великотърновски апелативен съд. Следователно, доколкото увеличеният размер на адвокатското възнаграждение, договорено за първото въззивно разглеждане на делото (в. т. д. № 28/2017 г.), не е претендиран своевременно и не са представени доказателства за плащането му към приключване на посоченото дело, същият не може да бъде взет предвид. Последващото му представяне при новото въззивното производство е недопустимо и не може да обоснове извод за дължимост на претендираните разноски, както правилно е преценено в обжалваното определение. На второ място, основателно обаче е оплакването на частния жалбоподател, че независимо от прекратяването на производството по предявения от него евентуален иск, следва да му бъдат присъдени разноски в пълния размер на заплатените адвокатски възнаграждения. Възприетото от въззивния съд становище в обратен смисъл е в противоречие с установената практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав – определение № 284 от 06.04.2012 г. по ч. гр. д. № 238/2012 г. на ВКС, ІV г. о., възприето в определение № 70 от 5.02.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 257/2018 г., I т. о., определение № 477/04.11.2016 г. по ч. т. д. № 1218/2016 г. на ВКС, 1 т. о. и др. Според тази практика: Когато между едни и същи страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове, дължимата държавна такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение, доколкото последното е уговорено за защита на едно благо; В разпоредбата на чл. 72, ал. 2 ГПК е предвидено, че за предявените с една искова молба евентуално съединени искове срещу едно лице се събира държавна такса за един иск; Смисълът на тази норма е да бъде събрана държавна такса само по главния иск, по който първоинстанционният съд има задължение да се произнесе, като предвид това, че на този етап на производството е неизвестно дали ще се дължи произнасяне по евентуалните искове, е нецелесъобразно събиране на държавна такса и по тях; От гледна точка правото на ответника на разноски при прекратяване на производството по делото по един от обективно евентуално съединените искове (по главния или по евентуалния) правните последици са идентични – отговорността за разноски ще бъде преценена с оглед основателността на разгледания иск; Разноски по всеки един от предявените искове биха се дължали при кумулативно съединяване на исковете и прекратяване на производството по отношение на един от тях. С оглед на това, направените от ищеца разноски за адвокатски възнаграждения (с изключение на сумата 6 000 лв. по анекса към договора за правна помощ от 30.11.2016 г.) следва да бъдат присъдени в пълен размер – 16 200 лв., а не в половин размер – 8 100 лв., както е приел въззивният съд. На последно място, липсва законово основание и в дължимите разноски да не бъдат включени разходите за превод на държавните такси. Доколкото преводът на парични суми по банкова сметка включва задължително заплащането на съответна такса, то същата се явява разход за страната, пряко свързан със задължението й за заплащане на държавната такса и поради това подлежи на присъждане като разноски за производството. Или, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за заплатените от него държавни такси, заедно с комисиони за банковия превод, в размер на сумата 209.32 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение