Решение № 10906 от 26.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1620/2011 г.

Решение № 10906 от 26.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1620/2011 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на дирекция "Инспекция по труда" гр. Пловдив, чрез пълномощника юрисконсулт Таня Матанова, против решение № 1718/9.12.2010 г., постановено по адм. дело № 1787/2010 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив, с което е отменено предписание по протокол за извършена проверка изх. № 998/30.07.2010 г., издаден от главен инспектор при Дирекция "Инспекция по труда" - гр. Пловдив. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата и писмени бележки моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против задължителното предписание. Ответникът по касационната жалба - "Многопрофилна болница за активно лечение - Пловдив" АД ("МБАЛ - Пловдив"), представлявано от изпълнителния директор д-р Аргир Аргиров, чрез пълномощника адв. Рангел Христов, изразява становище за неоснователност на жалбата. В писмен отговор по жалбата излага подробни съображения за правилност на решението. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд гр. Пловдив е отменено предписание по протокол за извършена проверка изх. № 998/30.07.2010 г., издаден на основание чл. 404, ал. 1, т. 1 КТ от главен инспектор при Дирекция "Инспекция по труда" - гр. Пловдив. Съдът е приел, че предписанието има характер на принудителна административна мярка, с която МБАЛ "Пловдив" АД е задължено да доначисли обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ и по чл. 224, ал. 1 КТ на Антонина Славова Славова, изчислени от начисленото при работодателя среднодневно брутно трудово възнаграждение, в което да се включи и възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи на заплащане на труда, т. е. средствата за работна заплата, които се изплащат в размер до 40 % от размера на приходите, реализирани по договор с НЗОК за изпълнени клинични пътеки и представляващи елемент от брутното трудово възнаграждение, от което се определят обезщетенията, на основание чл. 17, ал. 1, т. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ). За да постанови това решение съдът е приел, че по повод извършена проверка на МБАЛ "Пловдив" АД във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение с Антонина Славова Славова е установено, че при определяне на размера на обезщетенията по чл. 220 и чл. 224 КТ не са били включени допълнителните месечни възнаграждения, които се изплащат според прилаганата система на заплащане на труда и представляваща до 40 % от размера на приходите, реализирани по договори с НЗОК за изпълнени клинични пътеки. Дадени са задължителни предписания те да бъдат включени при определяне размера на дължимите обезщетения по посочените текстове от Кодекса. Съдът е приел, че спорът е относно това дали сумите, реализирани по клинични пътеки представляват допълнителни месечни възнаграждения с постоянен или с временен характер. Направил е извода, че тези възнаграждения имат временен характер. Приел е, че възнагражденията по клинични пътеки са такива по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, като са регламентирани от работодателя в правила за работната заплата, а в чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ са посочени допълнителни трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер. Като е анализирал събраните доказателства относно начина на определяне на трудовото възнаграждение в МБАЛ "Пловдив" АД съдът е достигнал до извода, че допълнителни възнаграждения с постоянен характер са единствено договореното такова в индивидуалния трудов договор на страните за прослужено време. За да обоснове този извод, съдът се е позовал и на чл. 12 от Вътрешните правила за организацията на работната заплата, където е регламентирано, че допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение са в зависимост единствено от отработеното време и се определят в индивидуалния трудов договор, докато съгласно чл. 13 от тези правила допълнителните възнаграждения, които не са с постоянен характер се изплащат, когато е възникнало основание за това, установено по първичната счетоводна документация. Съдът е приел още, че заповедта, с която се разпределят средствата от приходи по клинични пътеки е била издадена след прекратяването на трудовото правоотношение с Антонина Славова, поради което и на основание чл. 25, ал. 16 от Вътрешните правила, регламентираща изричната забрана да не се включват в брутната заплата суми по допълнителното материално стимулиране на служителите на които трудово правните отношения се прекратяват, не е съществувало никакво правно основание тези средства да бъдат включени в обезщетенията по чл. 220, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ. Мотивиран от тези съображения, съдът е отменил оспореното задължително предписание от Дирекция "Инспекция по труда". Настоящият касационен състав на съда намира, че така постановеното решение е правилно. От фактическа страна по делото е безспорно, че със заповед № 8/26.01.2010 г. е прекратено трудовото правоотношение на Антонина Славова Славова с МБАЛ - Пловдив" АД, като е разпоредено на лицето да се изплатят обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ - за неспазен срок на предизвестие и по чл. 224, ал. 1 КТ - за неползван платен годишен отпуск. Установено, че са начислени обезщетения пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, което е изчислено от начисленото при работодателя среднодневно брутно трудово възнаграждение, определено от основното месечно трудово възнаграждение и процента за трудов стаж и професионален опис. Спорът по делото е свързан с въпроса дали в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 220, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ в случая следва да се включи възнаграждението над основната работна заплата, изплащано в размер до 40 % от размера на приходите, реализирани по договори с НЗОК за изпълнени клинични пътеки. В чл. 17, ал. 1 НСОРЗ са регламентирани възнагражденията, които са включват в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 или на обезщетенията по чл. 228 КТ, след които са и обезщетенията по чл. 220, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ. По т. 1 от чл. 17, ал. 1 от наредбата е предвидено, че се включва основната работна заплата за отработено време, по т. 2 - възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, по т. 3 - допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договори или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер; по т. 4 - 7 са предвидени и други възнаграждения, които нямат значение за конкретния правен спор. В случая не се спори, че в размера на брутното трудово възнаграждение са включени основната заплата, както и възнаграждението над основната заплата за трудов стаж и професионален опит. Това са възнагражденията, посочени в т. 1 и т. 2 на чл. 17, ал. 1 НСОРЗ. Възнаграждението за изпълнени клинични пътеки, представлява допълнително трудово възнаграждение по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ, тъй като то е възнаграждение, определено с вътрешен акт на работодателя - Вътрешни правила за организация на работната заплата, утвърдени от изпълнителния директор на МБАЛ - Пловдив" АД. Това възнаграждение не е определено в НСОРЗ или друг нормативен акт, не е уговорено в индивидуалния трудов договор, не се твърди, че е определено по колективен трудов договор (изобщо не се твърди такъв да е сключван). Обсъжданото възнаграждение няма постоянен характер, тъй като изплащането му, както и размера му са в зависимост от наличието и размера на приходите, реализирани по договори с НЗОК за изпълнени клинични пътеки. Поради това същото може и да не бъде изплатено за определен месец. Допълнителните възнаграждения за реализирани приходи по изпълнени клинични пътеки се определят според изработеното, следователно критерият е получен резултат, а не само времето, през което служителят е предоставял работната си сила. Този критерий определя техния временен, непостоянен характер. Следователно, допълнителното възнаграждение за реализирани приходи по изпълнени клинични пътеки в случая е уговорено с вътрешен акт на работодателя и няма постоянен характер, поради което не попада в категорията на възнагражденията по чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ и затова на следва да бъде включвано в размера на брутното трудово възнаграждение за определяне на размера на обезщетенията по чл. 220, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ, регламентирано в чл. 228 КТ и чл. 17, ал. 1 НСОРЗ. Като е достигнал до същия извод първоинстанционният съд е постановил правилно решение. Следва за яснота да се посочи, че изплащането на допълнителното възнаграждение за изпълнени клинични пътеки е извън предмета на спора, тъй като спорът по делото е свързан с това дали въпросното допълнителното възнаграждение следва да бъде включено в размер на брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 220, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ. Във връзка с довода в касационната жалба относно практиката на ВКС, следва да се отбележи, че от съдържанието на определение № 867/22.07.2009 г. по гр. дело № 568/2009 г., ГК, IV отделение, на което се позовава касаторът, не може да се направи извод за идентичност на казусите, доколкото определянето на характеристиките на допълнителното възнаграждение е в зависимост от конкретната система на заплащане в съответното предприятие, от клаузите по индивидуалния и колективния трудов договор и т. н. Предвид изложените съображения, не са налице касационни основания за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение, същото е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд,