Определение № 9099 от 25.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9056/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Е. Б. М. от гр. Благоевград, срещу Определение № 31639/10.08.2026 г. по адм. дело № 9015/2026 на Административен съд - София-град. С обжалваното определение съдът е оставил без разглеждане жалбата на Е. Б. М. срещу Заповед № РД-01-94/06.04.2022 г. на министъра на труда и социалната политика, с която е утвърдена Национална програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност, в частта относно чл. 6, ал. 1, т. 2, чл. 10, ал. 3, т. 5, т. 6, т. 7 и т. 8, чл. 11, ал. 1, т. 3 и чл. 16, ал. 2 от програмата и е прекратил производството по делото. Частният жалбоподател, счита обжалваното определение за неправилно и незаконосъобразно. Счита, че съдът неправилно е приел, че обжалвания административен акт е общ и поради тази причина оспорването му е ограничено със срок. Обосновава, че този административен акт има характеристиките на нормативен административен акт, поради което може да се оспорва без ограничение във времето. Моли съда да отмени обжалваното определение и да изпрати делото по подсъдност на Върховен административен съд. Ответникът по частната жалба – министъра на труда и социалната политика в писмен отговор ангажира становище за неоснователност на жалбата. Намира изводите на първоинстанционния съд за правилни и съответни на характера на оспорвания административен акт. Иска обжалваното определение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Предмет на обжалване пред Административния съд – София-град е Заповед № РД-01-94/06.04.2022 г. на министъра на труда и социалната политика, с която е утвърдена Национална програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност, в частта относно чл. 6, ал. 1, т. 2, чл. 10, ал. 3, т. 5, т. 6, т. 7 и т. 8, чл. 11, ал. 1, т. 3 и чл. 16, ал. 2 от програмата. За да прекрати производството по делото с обжалваното определение, съдът приема, че съгласно чл. 179 АПК общите административни актове могат да се оспорят в едномесечен срок от съобщението за издаването им или в 14-дневен срок от отделните съобщения до участвалите в производството лица. Заповед № РД-01-94/06.04.2022 г. и утвърдената с нея Национална програма са публикувани в „Държавен вестник“, бр. 31 от 19.04.2022 г. С публикуването актът е разгласен и е започнал да тече едномесечният срок за неговото оспорване. Срокът е изтекъл на 19.05.2022 г. Жалбата е подадена във Върховния административен съд на 25.06.2026 г. – повече от четири години след изтичането на срока по чл. 179 АПК. Този извод не се променял от обстоятелството, че със Заповед № РД-01-37/28.01.2026 г. на министъра на труда и социалната политика Националната програма е изменена, тъй като са променени единствено посочените в чл. 8, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 парични стойности във връзка с въвеждането на еврото. Оспорените в настоящото производство разпоредби на чл. 6, ал. 1, т. 2, чл. 10, ал. 3, т. 5–8, чл. 11, ал. 1, т. 3 и чл. 16, ал. 2 не са изменяни, поради което Заповед № РД-01-37/28.01.2026 г. не поставя начало на нов срок за тяхното оспорване. Придобиването от жалбоподателката на право на собственост върху недвижим имот през 2024 г. също не пораждал нов срок за оспорване на общия административен акт. Срокът по чл. 179 АПК започвал да тече от съобщаването за издаването на акта и не се възобновявал при последващо придобиване на правен интерес от отделно лице. В жалбата не се твърдяла нищожност на оспорените части от акта, а се искало отмяната им поради нарушения по чл. 146, т. 3, т. 4 и т. 5 АПК. Позоваването на чл. 187, ал. 1 АПК било неотносимо, тъй като тази разпоредба се прилагала спрямо подзаконовите нормативни актове, какъвто характер Националната програма нямала. Следователно жалбата била подадена след изтичането на преклузивния срок за оспорване и на основание чл. 159, т. 5 във връзка с чл. 184 от АПК следвало да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото – прекратено. При тези мотиви съдът оставил без разглеждане жалбата и прекратил производството по делото. Определението е валидно, допустимо и правилно. С Определение № 8212/20.07.2026 г. по адм. дело № 6842/2026 г. Върховният административен съд е приел, че Националната програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност, приета на основание чл. 56, ал. 1 Закона за хората с увреждания (ЗХУ), във връзка с чл. 48, ал. 3 от Правилника за прилагане на Закона за хората с увреждания ППЗХУ) представлява общ административен акт по смисъла на чл. 65 АПК, а не подзаконов нормативен акт. В това определение подробно са разгледани характеристиките на оспорения административен акт и е направен обоснован извод, че тази национална програма представлява общ административен акт. Настоящия състав на ВАС възприема в цялост тези изводи и не намира основание да възприеме тезата на частния жалбоподател за характера на оспорения административен акт. Съгласно определението по чл. 75 от АПК, подзаконов нормативен акт следва да съдържа административноправни норми, да се отнасят за неопределен и неограничен брой адресати и да имат многократно правно действие. Подзаконовите нормативни актове се издават по прилагане на закон или подзаконов нормативен акт от по-висока степен, от изрично овластени от Конституцията или закон органи. Съгласно разпоредбата на чл. 1а от Закона за нормативните актове нормативният акт съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти, има нееднократно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган. Обжалваната заповед на министъра на труда и социалната политика има вторичен характер, тъй като е приета с цел изпълнение на необходимостта от осигуряване на дейности за изграждане на достъпна среда за хора с увреждания, съгласно чл.56 ал.1 от ЗХУ, като изрично в ал.2 на посочения текст е предвидено, че условията и редът за финансиране по ал. 1 се определят с правилника за прилагането на закона. В тази връзка в чл.48 ал.2 от ППЗХУ е посочена и целта на националната програма, а именно определянето на финансовата и административната рамка при реализиране на допустимите дейности за достъпна жилищна среда и лична мобилност. Тази особеност на програмата, наред с изискването по чл.48 ал.4 от ППЗХУ изпълнението на националната програма да се осъществява на проектен принцип в рамките на одобрените бюджетни средства за съответната година, подкрепя извода на ВАС направен в Определение № 8212/20.07.2026 г. по адм. дело № 6842/2026 г., че текста на програмата се доближава в значителна степен до утвърждаваните по реда на чл. 26 от ЗУСЕФСУ от ръководителя на управляващия орган на програмата, съответно на водещата програма, насоки и/или друг документ, определящи условията за кандидатстване и условията за изпълнение на одобрените проекти. Тези актове в константата практика на ВАС се приемат за общи административни актове. Следва да се посочи, че цитираната в частната жалба практика на ВАС, по която е бил предмет на спора жалба против заповед за утвърждаване на Национална програма за достъпна жилищна среда и лична мобилност, не се подкрепя от настоящия състав на съда. Осен това същата не е задължителна за съда практика, предвид разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт и при положение, че настоящият състав не приема изложените в нея съображения и правни изводи, не е длъжен да се съобрази с нея. Съгласно чл. 159, т. 5 АПК жалбата се оставя без разглеждане, а ако е образувано съдебно производство същото се прекратява, когато оспорването е просрочено. Първоинстанционният съд правилно е приел, че предмет на оспорване е общ административен акт. Следователно съдът правилно е посочил, че срокът за оспорване на заповедта се определя съгласно чл. 179 АПК, според която общите административни актове могат да се оспорят в едномесечен срок от съобщението за издаването им или в 14-дневен срок от отделните съобщения до лицата, участвали в производството пред административния орган. По делото е доказано, че издаването на заповедта е съобщено чрез публикуване в „Държавен вестник“, бр. 31 от 19.04.2022 г.. Следователно срокът за надлежно упражняване на правото на жалба от всички лица, които се считат засегнати от него, но не са участвали в производството по издаване на общия акт, е едномесечен и тече от 19.04.2022 г. и съответно изтича на 19.05.2022 г.. Няма спор между страните, че жалбата е подадена на 25.06.2026 г., т.е. след изтичане на срока за оспорване. С оглед изложеното се налага извод, че първоинстанционния съд правилно е установил относимите към спора факти и въз основа на тях е направил правилен извод, че жалбата на Е. Б. М. срещу Заповед № РД-01-94/06.04.2022 г. на министъра на труда и социалната политика е подадена след законоустановения срок за това, поради което оспорването е просрочено. По изложените съображения обжалваното определение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд