Определение № 243 от 28.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1308/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по две частни жалби, съответно: с вх. № 6482 от 22.05.2020 г., подадена от Р. Б. П., чрез процесуалния й пълномощник адв. П. П. С. от САК, и с вх. № 7074 от 01.06.2020 г., подадена от „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 974 от 22.04.2020 г. по гр.д. № 588/2019 г. по описа на Апелативен съд – София, с което по подадена от Р. Б. П. молба по чл. 248 ГПК е допълнено постановеното по делото решение № 2519 от 18.11.2019 г. в частта му за разноските, като застрахователното дружество е осъдено да заплати на Р. Б. П. сторени такива за въззивното производство в размер на 1 972 лв. Като проследява хронологично развитието на производството и постановените по делото първоинстанционно и въззивно съдебни решения, процесуалният представител на първия частен жалбоподател релевира оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Постановеното в производство по чл. 248 ГПК определение се обжалва в частта му, с която съдът не е присъдил в полза на Р. Б. П. пълния дължим според нея размер на разноските за въззивното производство, тъй като е извършил компенсация с разноски, дължими на застрахователното дружество. Твърди, че въззивната инстанция в решението си не се е произнесла по направеното искане за присъждане на сторени от страната разноски във въззивното производство, поради което била подадена молба по чл. 248 ГПК за допълване на решението в частта му за разноските, като се осъди застрахователното дружество да заплати такива в размер на 2 590 лв. Излага съображения, че такава молба е подадена само от ищцата, но не и от застрахователя, поради което съдът, без да е сезиран за това, недопустимо е приел, че разноски се дължат и в полза на „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, в т.ч. е извършил компенсация с тях. По тези съображения моли за отмяна на определението в частта му, с която искането по чл. 248 ГПК не е уважено в цялост, и присъждане на сумата от още 618 лв. – разноски във въззивното производство, представляваща разлика между присъдените 1 972 лв. и действително дължимите 2 590 лв., до който размер е достигнал и съдът преди да извърши компенсацията. В частната жалба, подадена от „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, се аргументира неправилност на обжалваното определение, обоснована с твърдението, че разноски за отхвърлената й жалба пред въззивната инстанция не се дължат на никоя от страните, докато въззивният съд напрактика е присъдил разноски на насрещната страна въз основа и на отхвърлената въззивна жалба на тази страна, като е сумирал стойностите по двете жалби. Поради това счита, че дължимите на Р. Б. П. разноски с оглед обжалваемия интерес по въззивната жалба на застрахователното дружество и релевираното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, от една страна, и дължимите на дружеството разноски по защитата срещу въззивната жалба на ищцата, която също е оставена без уважение, както и след приспадане на разноските по компенсация, от друга страна, то на ищцата следва да бъдат присъдени разноски във въззивната инстанция само в размер на 240 лв. По частната жалба на Р. Б. П. в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от застрахователното дружество, а по частната жалба на „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД е постъпил писмен отговор от насрещната страна, в който е изразено становище за нейната неоснователност, като страната поддържа собствените си доводи за неправилност на въззивното определение и излага съображения, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение правилно не е взето предвид от съда. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2, изр. първо ГПК. Разгледана по същество, частната жалба на Р. П. е частично основателна, а тази на застрахователното дружество – неоснователна. За да постанови обжалваното определение, с което е намерил подадената от Р. Б. П. молба по чл. 248 ГПК за основателна и е осъдил застрахователното дружество да й заплати разноски, сторени във въззивното производство, решаващият съдебен състав е констатирал, че с постановеното по първоинстанционното дело решение № 4948 от 22.07.2018 г. по гр. д. № 5611/2017 г. по описа на Софийски градски съд искът й е бил уважен за сумата от 28 000 лв. и отхвърлен до претендираните 40 000 лв. Въззивната инстанция е била сезирана с въззивни жалби от всяка от страните по първоинстанционното дело, като ищцата е обжалвала решението в отхвърлителната му част, а ответникът – в осъдителната. Посочил е, че видно от въззивното решение, съдът не се е произнесъл по разноските за въззивното производство, макар че всяка от страните е претендирала присъждане на такива и по делото са доказани разноски в размер на 3 700 лв., направени от ищцата – адвокатски хонорар от 3 460 лв. и държавна такса за обжалването в размер на 240 лв., и 2 060 лв. – сторени от въззивника ответник. При тези данни съставът на Апелативен съд – София е приел, изхождайки от съображението, че решението се обжалва в цялост (т.е. интересът възлиза на 40 000 лв.), че в полза на ищцата следва да се присъдят разноски в размер на 2 590 лв., а в полза на ответника – такива в размер на 618 лв., като след приспадане на сумите, ответникът „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 1 972 лв. Определението е неправилно. Установява се от данните по делото, че предметът на спора в първата инстанция е за присъждане на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) на сумата от 40 000 лв., представляваща част от сумата от 120 000 лв. – обезщетение за претърпени от ищцата Р. Б. П. болки и страдания от телесни увреждания в следствие на настъпило на 12.01.2016 г. пътно-транспортно произшествие. С решение № 4948 от 22.07.2018 г. по гр.д. № 5611/2017 г. по описа на Софийски градски съд така предявеният иск е уважен за сумата от 28 000 лв., респективно – отхвърлен като неоснователен за разликата над тази сума до предявения размер от 40 000 лв. Първоинстанционното решение е било обжалвано както следва – от ищцата в отхвърлителната му част, както и от застрахователното дружество в частта, с която искът е уважен. С решение № 2519 от 18.11.2019 г. по гр.д. № 588/2019 г. по описа на Апелативен съд – София решението на първата инстанция е било потвърдено изцяло в обжалваните му части. При така установеното от фактическа страна неправилни са изводите на въззивния съд за частична неоснователност на молбата по чл. 248 ГПК. Основателно е въведеното възражение от процесуалния представител на ищцата в първоинстанционното производство, че съдът е присъдил разноски в нейна полза, но едва след като е извършил компенсация с разноски на застрахователното дружество. По въпроса за начина на отстраняване на пропуска на съда да се произнесе с решението си по своевременно направено искане за присъждане на разноски е формирана трайно установена и безпротиворечива съдебна практика, съгласно която непроизнасянето на съда по своевременно и валидно заявено от страната искане за разноски представлява непълнота при формиране волята на съда и процесуалният способ за нейното отстраняване е чрез допълване на решението в частта за разноските по реда на първата хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК, т.е. въз основа на подадена от страната молба в предвидения преклузивен срок. С изтичане на установения от законодателя срок по чл. 248, ал. 1 ГПК се преклудира самото потестативно право на страната да сезира съответната инстанция с искане за допълване на съответния съдебен акт в частта за направените разноски. В настоящия случай, действително ответното застрахователно дружество своевременно е поискало да му бъдат присъдени разноски, сторени във втората инстанция, но след като въззивният съд не се е произнесъл с акта си относно тези разноски, молба по чл. 248 ГПК за допълване на решението е постъпила единствено от Р. П., но не и от застрахователя. Поради това, съдът неправилно е определил и извършил компенсация със сума, представляваща разноски във въззивната инстанция на насрещната страна, каквато не е поискана от застрахователното дружество в срока по чл. 248 ГПК за допълване на въззивното решение в частта му за разноските. Принципно основателно е релевираното в частната жалба на застрахователното дружество възражение за начина на изчисляване размера на дължимите във въззивното производство разноски. Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. Когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната инстанция, направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби не се възлагат върху другата страна, а остават за тяхна сметка. Ако някоя от страните е направила разноски, относими към защитата срещу подадената от другата страна въззивна жалба, то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК. В тази връзка, заплатената от Р. П. държавна такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение няма основание да й бъде присъждана, доколкото същата представлява разноски, сторени за собствената й въззивна жалба, която е оставена без уважение. Поради това тези разноски следва да останат за нейна сметка и не подлежат на възлагане върху другата страна, като неправилно същите са включени от въззивния съд в общия размер на подлежащите на присъждане в полза на тази страна разноски. На присъждане подлежат единствено сторените разноски за платено адвокатско възнаграждение. В настоящия случай, видно от договора за правна защита и съдействие от 13.11.2018 г. и пълномощното от същата дата, адв. С. е упълномощен да подаде въззивна жалба, писмен отговор на въззивна жалба и да представлява ищцата във въззивната инстанция, като относно дължимото адвокатско възнаграждение е договорено, че същото възлиза на 3 460 лв., платени в брой при подписването на договора. Въз основа на така учредената му надлежна представителна власт, адв. С. е подал освен въззивна жалба и отговор на въззивната жалба на ответника, като своевременно и надлежно е заявил искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса за въззивното обжалване, с представяне на списък за разноските. Т.е. разноските за адвокатско възнаграждение са доказани в размер на 3 460 лв., но без разграничаване на договореното адвокатско възнаграждение за защита по въззивната жалба на ищцата и това за защита във връзка с въззивната жалба на застрахователя. Разграничението на адвокатското възнаграждение следва да се извърши въз основа на съответния обжалваем интерес, който по въззивната жалба на ищцата е 12 000 лв., а по отношение на въззивната жалба на застрахователното дружество – 28 000 лв. Изчислено съразмерно с оглед интереса, адвокатското възнаграждение за защита срещу въззивната жалба на застрахователя е в размер 2 422 лв., а останалата част в размер 1 038 лв. представлява адвокатско възнаграждение с оглед интереса по въззивната жалба, подадена от Р. П.. Заплатените разноски от ищцата в размер 2 422 лв., съответстващи на адвокатското възнаграждение за защита по обжалваемия интерес по въззивната жалба на „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, следва да бъдат възмездени на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, докато заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение за защита по подадената собствена въззивна жалба в размер 1 038 лв. не подлежи на възстановяване от въззивника – ответник, тъй като посочената сума не представлява разноски за защита срещу въззивната жалба на застрахователя, а такива по собствената въззивна жалба на ищцата, за която като оставена без уважение не й се следват разноски. Релевираното възражението на застрахователното дружество по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция е неоснователно, като бланкетно заявено и без да бъдат изложени съответните надлежни основания за това искане, защото нито се твърди, нито се обосновава фактическа и правна сложност на спора, която съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК единствено би могла да бъде основание за редуциране по размер на адвокатско възнаграждение. Поради това като краен резултат в настоящото производство няма основание да бъде намалено поради прекомерност претендираното адвокатско възнаграждение, като същото бъде изчислено единствено съобразно материалния интерес по оставената без уважение въззивна жалба на застрахователя. Ето защо частната жалба от страна на застрахователя е неоснователна. Предвид изложеното, съобразно изхода от спора пред въззивната инстанция и липсата на надлежно релевирано възражение за прекомерност на дължимото адвокатско възнаграждение, искането за допълване на въззивното решение в частта за разноските се явява частично основателно за сумата от 2 422 лв., представляваща претендиран и доказан за платен в съответствие с указанията на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС адвокатски хонорар. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение