Определение № 60281 от 27.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1526/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ЗАД „Алианц България“ АД, [населено място] срещу определение № 1343 от 5. 06. 2020 г. по т. д. № 4502/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, петнадесети състав, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на жалбоподателя за изменение на решение № 385 от 11. 02. 2020 г. по посоченото дело на САС в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно и необосновано. Оспорва становището на въззивния съд в обжалваното определение, че видът и обемът на извършените от процесуалните представители на страните действия не са определящи за фактическата и правна сложност на делото. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът по частната жалба „Силва маш“ ООД /в несъстоятелност/ не е депозирал отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на частния жалбоподател и данните по делото, прие следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна срещу обжалваем съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. С въззивното решение по в. т. д. № 4502/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, петнадесети състав е потвърдено решение от 10. 06. 2019 г. по т. д. № 703/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „Силва маш“ ООД, [населено място] на основание чл. 386 КЗ сумата от 123 031, 60 лв., представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди от застрахователно събитие, настъпило на 2. 07. 2017 г. и 3. 07. 2017 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 12. 04. 2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 2836, 65 лв., представляваща лихва за забава за периода от 21. 01. 2018 г. до датата на подаване на исковата молба – 12. 04. 2018 г. върху допълнително присъденото застрахователно обезщетение. С въззивния акт, с оглед изхода на делото, на ответника по въззивната жалба са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 5700 лв., чието уговаряне и извършване се установява от договор за правна защита и съдействие от 13. 11. 2019 г. С молба, подадена в срока по чл. 248 ГПК, ответникът ЗАД „Алианц България“ АД е поискал изменение на въззивното решение в частта за разноските, като същите се редуцират поради прекомерност. За да отхвърли молбата с обжалвания съдебен акт, Софийски апелативен съд е приел, че молбата е неоснователна, тъй като делото е с фактическа сложност и преценката на процесуалния представител на въззиваемия, че не е необходимо извършването на активни процесуални действия при липсата на доказателствени искания на въззивника не може да обуслови намаляването на разноските за адвокатско възнаграждение на „Силва маш“ ООД. Определението е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА. Според разясненията в т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6. 11. 2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС преценката дали адвокатското възнаграждение е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги конкретна и се свежда до съпоставяне на цената на адвокатската защита с фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар при съблюдаване на минималния размер, установен в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая въззивното производство е било образувано по жалба срещу първоинстанционния акт в осъдителната му част, с която по исковете по чл. 386 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са присъдени застрахователно обезщетение в размер на 123 031, 60 лв. и лихва за забава в размер на 2836, 65 лв. Въззиваемият не е депозирал отговор на въззивната жалба. Процесуалният представител на ответника по въззивната жалба адвокат Бойновски е участвал в проведеното открито съдебно заседание във въззивната инстанция, в което не са събирани доказателства. Уговореното и заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на 5 700 лева надвишава минималния размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9. 07. 2004 г. – 4 306 лв. с оглед обжалваемия интерес и е прекомерно. За да достигне до този извод, настоящият състав съобрази фактическата и правна сложност на делото с оглед повдигнатите с въззивната жалба на ответника-застраховател въпроси във връзка с установяване на имуществените вреди, свързани с настъпилото застрахователно събитие, и определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение и липсата на искания по доказателствата, както и осъществяването на адвокатската защита на ответника по въззивната жалба само чрез участие в откритото съдебно заседание, без да бъде депозиран отговор на въззивната жалба. По изложените съображения обжалваното въззивно определение следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, а именно за изменение на въззивното решение в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК, като присъдените разноски на въззиваемия се намалят на сумата от 4 306 лв., на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение