Определение № 798 от 29.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 315/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба от пълномощника на В. Ц. Д. ЕГН [ЕГН] срещу определение №1347/18.12.2023 г. по т.д. №497/23 на ВКС, Първо т.о., с което е прекратено, поради недопустимост производството по иск, предявен по реда на чл.47 и следващите ЗМТА за прогласяване нищожността на арбитражно решение № 17/28.11.2022 г. по арб. д. № 22005/2022 г. на Арбитражен съд при сдружение „Арбитражен съд при Световен търговски център“, с което „Автостъкла“ ООД е осъдено да заплати на „Автостъкла кобра“ ЕООД сумата от 1 150 000 лв., дължима въз основа на договор за заем, сключен на 20.12.2021 г. Основанието, на което се е претендирала нищожността на арб.решение е симулативно воден арбитражен процес. Навеждат се оплаквания за незаконосъобразност на изводите на съда в обжалваното определение, че обявяване на нищожност на арбитражното решение, поради симулативност на арбитражното производство, не може да бъде претендирана нито по общия исков ред-чл.270 ал.1 ГПК пред СГС, нито по реда на чл. 47 и следващите ЗМТА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество същата се явява неоснователна. За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС,ТК, Първо т.о. е изложил в мотивите следните съображения: Относно извода за недопустимост чрез иск по чл.47 и следващите ЗМТА да се претендира нищожност на постановения от арбитражния съд акт, извън изрично уредената хипотеза в чл. 47 ал.2 ГПК, т.е. когато самият предмет на спора не подлежи на арбитраж: Компетентността на арбитражния съд има договорен характер и постановеното от този съд решение има частноправен характер с изрично призната от закона публичноправна последица- силата на пресъдено нещо и недопустимостта спорът да бъде пререшаван. В действащата законова уредба е уредена компетентност единствено на ВКС при сезиране с иск за отмяна на арб.решение по реда на чл.47 и сл. ЗМТА да се произнася с окончателен акт, като при това основанията за ревизията на арбитражните решения е с ограничен обхват и отмяната или отказът да се признае арбитражно решение е възможно само при изключителни обстоятелства. Нищожността като възможен порок на арбитражното решение е изрично призната от закона в една единствена хипотеза – постановяването му по спор, предметът на който не подлежи на решаване от арбитраж – спор за вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка, права по трудово правоотношение, или спор, страна по който е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП при това, според съда, не безсрочно, а при релевиране в определения от закона срок. Относно недопустимостта на иск за обявяване за нищожно арбитражно решение по общия исков ред-чл.270 ал.1 ГПК, с оглед искането на ищцата в уточнителните молби, делото да бъде изпратено за разглеждане от Софийски градски съд. Според състава на ВКС, чието определение е предмет на настоящата ЧЖ, СГС не се явява компетентна юрисдикция да извърши проверка на постановено от арбитражен съд решение. Освен това, в обжалваното определение на ВКС са изложени съображения, че принципно е недопустимо да се претендира по общия исков ред нищожност на арбитражно решение поради постановяването му в рамките на симулативен процес, доколкото в разпоредба на 299, ал. 3 ГПК съществува изрична забрана за оспорване на решение, постановено по привиден процес, от страните по него. Разпоредбата указва, че постановеното по симулативен процес решение е валидно, а не нищожно, тъй като не е логично такова решение да е действително между страните, а нищожно за трети лица. В процесния случай „Автостъкла“ ООД е страна по арбитражното решение, поради което не може да търси пререшаване на спора поради симулативно воден процес. Това не би могла да стори и ищцата с твърдения, че е увреден кредитор на дружеството. Освен това, според съдебния състав в исковата молба не са и изобщо въведени твърдения, от които да се направи извод, че е налице общият случай на нищожност по смисъл на чл. 270, ал. 3 ГПК. Дори и да бяха изложени подобни твърдения, е счетено, че специалната правна уредба изключва общите правила по аргумент от чл. 24 ЗМТА, а ГПК е неприложим като субсидиарен закон. Позовал се е и на формираната практика на Търговска колегия в тази насока: определение № 133/12.11.2020 г. по т. д. № 1459/2019 г. на I т.о., определение № 192/08.10.2020 г. по т. д .№ 2366/2019 г. на II т.о. С оглед изложеното, според съдебния състав на ТК на ВКС,постановил обжалваното определение, така предявеният иск е счетен за недопустим, поради което и производството по делото следва да бъде прекратено. Оплакванията в настоящата ЧЖ са за неправилност, доколкото съставът на ВКС,ТК постановил обжалваното определение неоснователно е приел, че иск за обявяване на нищожност на арбитражното решение, поради симулативност на арбитражното производство, е недопустим. Настоящият състав на ВКС напълно споделя изложените съображения и крайния извод в обжалвания акт, постановен от друг състав на ВКС: Разпоредбата на 299, ал. 3 ГПК постановява изрична забрана за оспорване на решение, постановено по привиден процес, от страните по него. Разпоредбата е императивна по своя характер и според нея постановеното по симулативен процес решение е валидно между страните в процеса. В процесния случай „Автостъкла“ ООД е страна по арбитражното решение, поради което не може да търси пререшаване на спора поради симулативно воден процес. Това не би могла да стори и ищцата с твърдения, че бидейки същевременно съдружник и управител на същото дружеството е и увреден негов кредитор. От друга страна при сезиране с иск за отмяна на арб.решение по реда на чл.47 и сл. ЗМТА ВКС е обвързан да се произнесе само в хипотезите стриктно изчерпателно уредени във фактическите състави на чл.47 ал.1 и ал.2 ЗМТА. Нищожността като възможен порок на арбитражното решение е изрично призната от закона в една единствена хипотеза – постановяването му по спор, предметът на който не подлежи на решаване от арбитраж, т.е. съгласно чл.19 ал.1 ГПК това са: спор за вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка, права по трудово правоотношение, или спор, страна по който е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Следователно, в случая ищцата предявявайки иск за нищожност на постановения от арбитражния съд акт извън изрично уредената хипотеза на фактическия състав в нормата на чл. 47 ал.2 ЗМТА не обосновава активна процесуална легитимация като надлежна страна по спора в качеството на процесуална предпоставка за съществуване на правото на такъв иск. От така изложеното следва, че частната жалба се явява неоснователна и обжалваното с нея определение следва да бъде потвърдено като законосъобразно. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение като прецени правилността на обжалваното определение