Определение № 2331 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1442/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по подадена от С. Б. Х. частна жалба срещу определение № 20527 от 17.12.2024 г., постановено по в.гр.д.№ 6871 от 2023 г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав, с което е оставена без уважение молбата на С. Х. за изменение на постановеното по делото решение № 5954 от 01.11.2024 г. в частта за разноските. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и необосновано. Твърди се, че в решението съдът не бил изложил мотиви във връзка с прекомерността на адвокатското възнаграждение и във връзка с разноските по изцяло отхвърлената въззивна жалба на Столична община. Ответникът Столична община не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение приема, че частната жалба е допустима: подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.275, ал.1 ГПК и срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване пред ВКС на основание чл.248, ал.3 ГПК. По същество частната жалба е неоснователна, поради следното: С решение № 5954 от 01.11.2024 г., постановено по в.гр.д.№ 6871 от 2023 г. на Софийския градски съд е било отменено първоинстанционното решение № 2386 от 17.02.2023 г. по гр.д.№ 43477 от 2022 г. на Софийския районен съд, 128 състав в частта му, с която е бил отхвърлен искът на С. Б. Х. срещу Столична община по чл.49 ЗЗД за сумата над 440 лв. до 1479,30 лв. и в частта за разноските и вместо него е постановено решение за осъждане на Столична община да заплати на С. Х. още 1039,30 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.08.2022 г. до окончателното плащане и разноски по делото: 122,02 лв. за първоинстанционното производство и 400 лв. за въззивното производството. В останалата обжалвана част /с която Столична община е осъдена да заплати на С. Х. на основание чл.49 ЗЗД сумата 17 000 лв. неимуществени вреди и сумата 440 лв. имуществени вреди и с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата над 17 000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв./ първоинстанционното решение е потвърдено. С обжалваното определение въззивният съд е отказал да измени решението си в частта за присъдените разноски за въззивното производство като увеличи същите от 400 лв. на 2 200 лв. Приел е, че с решението си, при определяне на дължимия размер на разноските, съдът е взел предвид направеното от Столична община възражение за прекомерност на заплатеното от страна на С. Х. адвокатско възнаграждение. Счел е това възражение на ответника за основателно, с оглед фактическата и правна сложност на въззивното дело и обема на извършените от пълномощника на ищцата процесуални действия, както и с оглед практиката на Съда на ЕС, според която при определяне размера на разноските съдът не е обвързан нито от уговорения от страната и процесуалния й представител размер на адвокатското възнаграждение, нито от минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в наредбата на Висшия адвокатски съвет. Приетото от съда в обжалваното определение е правилно. Столична община е направила своевременно /още в подадената от нея въззивна жалба/ възражение за прекомерност на платеното от С. Х. адвокатско възнаграждение за въззивното дело. При произнасянето по това възражение въззивният съд, след като е отчел действителната фактическа и правна сложност на въззивното производство и обема на извършените от процесуалния представител на ищцата процесуални действия пред въззивния съд, е достигнал до правилния извод, че уговореното и заплатено на пълномощника на С. Х. адвокатско възнаграждение за въззивното дело в размер на 2 200 лв. е прекомерно високо и следва да бъде намалено на 400 лв. Фактът, че във възивното решение са присъдени разноски в по-нисък размер от уговорените и платени на пълномощника на С. Х. разноски, без в решението съдът да е изложил мотиви относно основателността на направеното от Столична община възражение за прекомерност на тези разноски, не води до неправилност или необоснованост на постановеното впоследствие определение по чл.248 ГПК. Определението по чл.248 ГПК би било необосновано, само ако в него нямаше изложени такива мотиви. Видно от това определение обаче, в него са изложени подробни мотиви защо въззивният съд счита за основателно направеното от Столична община възражение за прекомерност на платеното от ищцата адвокатското възнаграждение. Неоснователно е твърдението на жалбоподателката, че предвид изхода на въззивното дело /отхвърляне изцяло на въззивната жалба на Столична община/ съдът е следвало да й присъди цялото уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2 200 лв. Въззивното дело е завършило с решение, с което действително въззивната жалба на Столична община е счетена изцяло за неоснователна, но за частично неоснователна е счетена и подадената от С. Х. насрещна въззивна жалба. А видно от посоченото в договора за правна защита и съдействие от 10.04.2023г., С. Х. и нейният процесуален представител са уговорили адвокатско възнаграждение в размер на 2 200 лв. за оказване на правна помощ и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство пред въззивната инстанция, тоест както за защита на С. Х. срещу подадената от Столична община въззивна жалба, така и за правна помощ и съдействие по подадената от С. Х. насрещна въззивна жалба. Дори обаче въззивното производство да бе завършило изцяло в полза на С. Х., на основание чл.78, ал.5 ГПК, при направено от насрещната страна възражение за прекомерност, въззивният съд е имал право да присъди на С. Х. разноски за адвокатско възнаграждение в по-малък размер от уговорения и реално заплатен на пълномощника й размер. Поради гореизложеното настоящият състав на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, първо г.о. счита, че обжалваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение