Определение № 311 от 11.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1673/2019 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Исма„ ЕООД против определение № 179/22.04.2019 год. по ч.т.д.№ 228/2019 год. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без разглеждане,като недопустима,частната жалба на същата страна против определение от 12.03.2019 год. по т.д.№ 145/2018 год. на Пловдивски окръжен съд, с което е отказано да се приеме за разглеждане направено от страната възражение за прихващане. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение с довода, че атакуваното първоинстанционно определение има преграждащо действие за упражняване на потестативното му компенсационно право с предявеното от ищеца вземане, в евентуалност от уважаване на последното. В останалата им част изложените съображения, по правилността на отказа на първоинстанционния съд, са неотносими към настоящия спор. Ответната страна – И. Л. С. – оспорва частната жалба и довода за преграждащ характер на определението за неприемане за разглеждане възражението за прихващане, предвид непреклудиране възможността за страната да го предяви в отделно производство. Цитира практика на състави на ВКС в същия смисъл. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване, като преграждащ произнасянето на въззивния съд по частната жалба срещу първоинстанционното определение, съдебен акт. Частната жалба е неоснователна. Възражението за прихващане е процесуален способ за защита на ответника, чрез който се упражнява компенсационно, по отношение на ликвидно и изискуемо вземане на същия от ищеца, с предявеното с иска вземане на ищеца, право. Съдът, противно на дискрецията при предявен насрещен иск / чл. 211 ал.2 пр. 2 ГПК /, не разполага с процесуална възможност да отклони разглеждането му, при положение че е редовно предявено. Както правилността на преценката му за редовност на възражението за прихващане, така и неоснователният му отказ да разгледа редовно предявено възражение за прихващане, не подлежат на самостоятелно обжалване, а се преценяват, респ. се преодоляват правните им последици за страната, по пътя на инстанционния контрол. Когато съдът, въпреки редовно предявено от ответника възражение за прихващане с изискуемо и компенсируемо с това на ищеца вземане, не е разгледал същото, независимо дали е постановил изрично определение за неприемане или изобщо липсва произнасяне по приемането му за съвместно разглеждане, той допуска съществено процесуално нарушение, атакуемо по реда на обжалването. В този смисъл определението му за недопускане на разглеждането не прегражда окончателно последното и не удовлетворява предпоставките на чл.274 ал.1 т.1 ГПК за допускане на обжалваемостта му, непредвидена и изрично / чл.274 ал.1 т.2 ГПК /.В този смисъл и постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 609 от 15.01.2009 год. по т.д.№ 323/2008 год. на І т.о. на ВКС – разгледан първи правен въпрос по същото. Отделно стои и възможността страната да предяви защита на материалното си право в отделно производство. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение