Определение № 6110 от 06.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5576/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Ш. Н., гражданка на Народна Република Бангладеш, чрез пълномощник адв. Г. Петков, против определение № 11555 от 03.04.2025 г., постановено по адм. дело № 3316/2025г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата й срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид „Д“ на територията на Република България, издаден на 26.02.2025г. от завеждащ „Консулска служба“ при Посолството на Република България в гр. Джакарта, Република Индонезия, и е прекратено производството по делото. По изложени в частната жалба доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон се претендира отмяната му и връщане на делото за разглеждане. Възражение по частната жалба не е постъпило. След като прецени доказателствата по делото, във връзка с оплакванията в частната жалба, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, приема следното: Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение решаващият състав на Административен съд София-град е оставил без разглеждане жалбата на Ш. Н., гражданка на Народна Република Бангладеш, срещу отказ от 26.02.2025г., постановен от завеждащ „Консулска служба“ при Посолството на Република България в гр. Джакарта, Република Индонезия, за издаване на виза за дългосрочно пребиваване - вид "Д" на територията на Република България, и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 1 АПК. За да постанови този резултат, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), която предвижда, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. Изложени са съображения, че в подадената жалба не се сочи засягане на основни права, а единствено се твърди, че е засегнато правото на образование на заявителя, което право обаче не попада сред категорията основни права, защитими от ЕКПЧ, и съответно оспореният отказ не е от категорията изключения, за които се допуска съдебно обжалване. Определението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 9а, ал. 2 ЗЧРБ видовете визи са: т. 1) за летищен транзит (виза вид "А"); т. 2) - отменена ДВ, бр. 9/2011 г.; т. 3) за краткосрочно пребиваване (виза вид "С"); т. 4) за дългосрочно пребиваване (виза вид "D"). Разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ (изм., бр. 97 от 2016 г.) предвижда, че виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България на едно от основанията, посочени в този закон. В случая е заявено искане за издаване на такъв вид виза, която съгласно чл. 18 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. е национална виза и се издава от държавата-членка, съгласно нейното законодателство. В националното право тази процедура е регламентирана в Правилника за прилагане на ЗЧРБ (ППЗЧРБ) и Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР/Наредбата, обн., ДВ, бр. 55/19.07.2011 г.), а основанията за отказ са посочени в чл. 10, ал. 1, т. 1 - т. 25 ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 1 ЗЧРБ (обн. ДВ, бр. 97/06.12.2016 г.) отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на АПК относно тяхната законосъобразност. Ал. 4 от същата разпоредба предвижда, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), т.е. предвиден е съдебен контрол по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 1 и т. 3 ЗЧРБ и изрично е изключен по отношение на отказите за визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. В случая именно такава виза е поискана от чужденката. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ е израз на предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията и препятства осъществяването на търсения съдебен контрол за законосъобразност. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. За да обоснове допустимост на оспорването, жалбоподателката е посочила, че постановеният отказ засяга правото й на образование, гарантирано в чл. 2 от Протокол 1 към ЕКПЧ, както и че е налице нарушение на чл. 14 ЕКПЧ. Правилно решаващият състав е приел, че твърдяното от оспорващата като засегнато право на образование не представлява основно право, защитимо от ЕКПЧ. В част І на ЕКПЧ са регламентирани основните права и свободи, защитими от конвенцията, като между тях не фигурира правото на образование. Правото на образование е регламентирано в чл. 2 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, като в неговия преамбюл е предвидено, че правителствата, подписали този Протокол като членове на Съвета на Европа, са решени да предприемат действия за осигуряването на колективни гаранции за някои други права и свободи освен включените вече в Част І на ЕКЗПЧОС. След като правото на образование е уредено в Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, то не представлява основно право, защитимо от ЕКПЧ по смисъла на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, до какъвто обоснован извод е достигнал и първоинстанционният съд. В частната жалба се твърди засягане на правото на личен живот, защитено с нормата на чл. 8 ЕКПЧ, като се сочи, че това право не приключва с неприкосновеността, а съдържа и правото да се установяват и развиват взаимоотношения с други човешки същества, особено в емоционалната сфера, с цел развитие и проявление на личността. Тези твърдения са релевирани едва в частната жалба и по никакъв начин не обосновават първоначално твърдяното засягане на правото на образование. Правото на личен живот защитава правото на всеки човек на собствена идентичност, правото на семеен живот, правото да създава и поддържа контакти и връзки по свой избор с друго човешко същество и с външния свят. Не се твърди оспорващата да има сключен брак или семейство на територията на страната, за да бъде засегнато правото й на личен и семеен живот. Навеждането на аргументи за нарушаване на правото на образование не може да обоснове засягане на правото й на личен и семеен живот. Правото на образование не е гарантирано в чл. 8 ЕКПЧ. Освен това, правото на образование не означава, че образованието следва да се осъществява на територията на точно определена държава. Правото на образование не дава право на чужденец да влиза или остава на територията на дадена страна (Foreign Students v. the United Kingdom, решение на Комисията, § 4). Доколкото гарантираното право засяга преди всичко основното образование, депортирането на чужд студент по принцип не е намеса в неговото право на образование). С оглед на изложеното, правилно съдът е приел, че жалбоподателката не се позовава на нарушаване на защитено право по чл. 2-13 ЕКПЧ. От преписката не се констатират и данни в тази насока. Твърдението за нарушение на чл. 14 ЕКПЧ – забрана за дискриминация, правилно е счетено от съда за декларативно и бланкетно, като не става ясно в какво се състоят дискриминационните действия и в сравнение с кои други групи лица е дискриминирана оспорващата. Наред с това следва да се отбележи, че забраната за дискриминация по чл. 14 ЕКПЧ е по отношение на упражняването на права и свободи по Конвенцията /изброени в чл. 2-13, сред които не е предвидено право на пребиваване в чужда страна/. Следователно разпоредбата не въвежда право по смисъла на ЕКПЧ, а е гаранция за свободното упражняване на правата, въведени с нея. Нито националното, нито международното право предвиждат права на гражданин на трета страна за пребиваване на територията на България. Правото на влизане и излизане на територията на държава, в случаите, в които за това се изисква издаването на виза, не е основно право по Конвенцията и по тази причина не може да се претендира дискриминация при отказ за издаване на виза и нарушаване на чл. 14 ЕКПЧ, съответно засягане на основни права и свободи, защитени от ЕКПЧ (чл. 2 - 13). Съдът правилно е приложил чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ. По тези съображения определението следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 предл. първо, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение