Решение № 2340 от 04.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 882/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Н. А. З. от гр. София, чрез процесуалния представител адв. Терзиев, срещу Решение № 37872 от 16.11.2025 г., постановено по адм. дело № 3206/2025 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата му против разрешение за строеж № 6/21.02.2024 г., издадено от главния архитект на район „Средец“, Столична община. В касационната жалба се твърди неправилност и незаконосъобразност на решението, поради нарушение на съдопроизводствените правила – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се и доводи относно незаконосъобразността на оспореното разрешение за строеж. Претендира се отмяна на съдебното решение и решаване на спора по същество, както и присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Ответникът – главен архитект на район „Средец“, Столична община, редовно призован, в съдебно заседание не се явява, не изпраща представител и не изразява становище по касационната жалба. Ответникът – Етажната собственост на [улица], редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. Тенев, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Н. З. срещу разрешение за строеж № 6/21.02.2024 г., издадено от главния архитект на район „Средец“, Столична община, с което се разрешава, на основание чл. 148, ал. 2 и ал. 4 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, на етажната собственост на [улица], изпълнението на строеж: „Изграждане на пътнически асансьор в съществуващата асансьорна шахта на сградата“ в поземлен имот с [идентификатор] от кадастралната карта и кадастралния регистър /КККР/ на гр. София, съгласно одобрени инвестиционни проекти на 21.02.2024 г. Въз основа на представените по делото писмени доказателства, от които се установява, че жалбоподателят е собственик на недвижим имот в етажната собственост на [улица], както и на идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съдът е обосновал извод, че жалбоподателят е заинтересовано лице по смисъла на чл. 149, ал. 1, във вр. с ал. 2, т. 1 от ЗУТ и за него е налице правен интерес от водене на делото. За да отхвърли жалбата срещу процесното разрешение за строеж първоинстанционният съд е приел, че същото е издадено от компетентен административен орган в кръга на правомощията му, делегирани от главния архитект на Столична община, в предписаната от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила, както и в съответствие с материалноправните норми и с целта на закона. С приетата по делото съдебно-техническа експертиза съдът намира за установено, че строежът е от четвърта категория, съгласно чл. 137, ал. 1, т. 4, б. „д“ от ЗУТ: реконструкция и основен ремонт на строежите от тази категория и вътрешни преустройства на сградите от първа до четвърта категория, с които не се засяга конструкцията им. Прието е от съда също така, че към датата на издаване на оспорвания административен акт е имало валидно дадено съгласие за монтиране на асансьор в съществуващата асансьорна шахта, с повече от 51% идеални части от общите части в етажната собственост, обратно на твърдяното от жалбоподателя, доколкото съгласно изричната норма на чл. 142, ал. 1 от АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. В случая към датата на издаване на оспореното разрешение за строеж – 21.02.2024 г., нормата на чл. 17, ал. 1, т. 5 от Закона за управление на етажната собственост /ЗУЕС/ е била приложима в редакцията й от 2023г., изискваща мнозинство най-малко 51% идеални части от всички общи части, каквото е било постигнато, съгласно приетия по делото Протокол от 12.05.2022г. от Общото събрание на етажната собственост. Въз основа на приетите писмени доказателства съдът е обосновава и извод, че административният орган е бил сезиран с редовно искане, подадено от Р. В. - управител на етажната собственост на [улица], избрана с Решение по т. 4 по Протокол на Общото събрание на етажната собственост от 13.05.2021г. Административният съд приема за установено със събраните писмени доказателства и съдебно-техническа експертиза, че строежът за който е издадено оспорваното разрешение, не противоречи на нормативните изисквания, установени в Наредба № 2/08.06.2009г. за избор и проектиране на асансьорни уредби в жилищни и общественообслужващи сгради /Наредба № 2/2009 г./, както и на изискванията на Наредба №РД-02-20-2/27.01.2012г. за проектиране на сгради и съоръжения в земетръсни райони. Според съда, доколкото одобреният проект е за монтиране на асансьор в съществуващата шахта, то с него се изпълнява както задължението, установено в чл. 107 от Наредба №7/22.12.2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони /Наредба № 7/2003 г./, така и задължението за осигуряване на достъпна среда за хората с увреждания. Доколкото в случая от съдебно-техническата експертиза се установява, че стълбищната площадка пред асансьора е с ширина 1.30 м., поради което и е технически невъзможно да бъде изпълнено изискването на чл. 21, ал. 3 от Наредба №2/2009г. за минимална дълбочина на етажната площадка, съдът е обосновал извод, че това обаче не означава, че проектът е незаконосъобразен, а това, че съгласно приложимата норма на чл. 1, ал. 2 от Наредба №2/2009г. следва да бъде съобразен със съществуващите конструктивни характеристики и с технически условия, което в случая е сторено. За неоснователни съдът приема оплакванията на жалбоподателя, че с проекта се нарушават изискванията за разстояния между вратите на асансьора и входните врати на апартаментите, тъй като от една страна такива изисквания няма установени както в Наредба №2/2009г., така и в друг нормативен акт, а и от друга страна според заключението на експертизата одобреният през 1956 г. инвестиционен проект предвижда входните врати на апартаментите да се отварят навътре към жилището, какъвто е и сега действащият норматив, с цел да се осигури свободен евакуационен път по стълбището, като на място обаче входните врати са изпълнени да се отварят навън, но същите следва да се приведат в съответствие с одобрения инвестиционен проект на жилищната сграда. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, напълно възприема и споделя изводите, направени в мотивите на решението. При напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че не са налице пороци по смисъла на чл. 146 от АПК, които да обосноват извод за незаконосъобразност на процесното разрешение за строеж. Правилно първоинстанционният съд приема, че оспореното разрешение за строеж е издадено от компетентен орган и в предписаната от закона форма, както и че процесният строеж е четвърта категория, съгласно чл. 137, ал. 1, т. 4, б. „д“ от ЗУТ. Правилно съдът приема също така, че при издаването на акта не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, които да бъдат определени като съществени и да мотивират неговата отмяна. Правилен е и решаващият извод на съда за материална законосъобразност на оспореното разрешение за строеж. В тази връзка се явяват неоснователни доводите на касационния жалбоподател, че в случая не е била налице първата предпоставка за издаване на разрешение за строеж – наличието на решение на Общото събрание на етажната собственост. При съобразяване на изричната норма на чл. 142, ал. 1 от АПК и разпоредбата на чл. 17, ал. 2, т. 5 от ЗУЕС /в приложимата й редакцията ДВ, бр. 82/2023 г./, правилно административният съд приема, че към датата на издаване на административния акт е имало валидно дадено съгласие за монтиране на асансьор в съществуваща асансьорна шахта с повече от 51 % идеални части от общите части в етажната собственост, като изложените в тази връзка мотиви се споделят изцяло от настоящата инстанция, която препраща към тях по реда на чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК. Както и правилно приема съдът, по делото не се твърди и не се представят доказателства даденото на 12.05.2022 г. съгласие за инсталиране на асансьор в жилищната сграда да е било оттеглено от някой от собствениците на самостоятелни обекти до датата на издаване на процесното разрешение за строеж, нито пък съдържанието на протокола, в частта на даденото съгласие, да е било оспорено от някой от членовете на Общото събрание по реда на чл. 16, ал. 9 от ЗУЕС. Обстоятелството, че преди подаване на заявлението за издаване на разрешението за строеж е бил продаден апартамент № 4 /на 04.11.2022 г./ и новият собственик не е участвал при вземане на решението за изграждане на асансьор, не обосновава извод за липсва на валидно решение на Общото събрание на етажната собственост. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 11, ал. 4 от ЗУЕС изрично предвижда, че приетите решения на общото събрание обвързват и нови собственици, ползватели и обитатели на самостоятелни обекти в етажната собственост. От друга страна касационният жалбоподател не би могъл в настоящото производство да се позовава на нарушени чужди права, още повече, че новият собственик на апартамент № 4 е разполагал със самостоятелен ред за защита. Правилен е и извода на съда, че административният орган е бил сезиран и с редовно искане, подадено от Р. В., в качеството й на управител на етажната собственост. Действително, по делото се установява, че с решение по протокол от 15.05.2024 г. на Общото събрание на етажната собственост управителят Р. В. е освободена от заеманата позиция, но доколкото не се установява, нито твърди, да е бил определен нов управител на етажната собственост, то в съответствие с разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от ЗУЕС старият управител е продължил да изпълнява функциите си. Неоснователно се явява и възражението на касатора, че съдът не се е съобразил с изискванията и на чл. 144, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, които в случая не са били спазени. Съгласно тази разпоредба инвестиционните проекти се съгласуват и одобряват след писмено заявление на възложителя и след представяне на документи за собственост, а за сгради на жилищностроителни кооперации – и влязло в сила решение на общото събрание за приемане на проекта. В съответствие с цитираната разпоредба изискването за представяне на влязло в сила решение на общото събрание за приемане на инвестиционния проект е приложимо само по отношение на сгради на жилищностроителни кооперации, но не и по отношение на сгради в режим на етажна собственост. Неприложима в конкретния случай се явява и разпоредбата на чл. 176в от ЗУТ, на която се позовава касационният жалбоподател. Съгласно разпоредбата на чл. 148, ал. 13 от ЗУТ разрешение за строеж за извършване на строителни и монтажни работи, като основен ремонт, реконструкция, основно обновяване, преустройства, реставрация и адаптация, както и пристрояване и надстрояване на заварени сгради, при които се засяга конструкцията на строежа, се издава след извършено обследване по реда на чл. 176в. В съответствие с цитираната разпоредба основният критерий, който определя необходимостта от извършване на предварително обследване по чл. 176в от ЗУТ е наличието на засягана на конструкцията на строежа. С оглед на това и доколкото в случая по делото безспорно се установява, включително и от приетата съдебно-техническа експертиза, че предвидените строително-монтажни работи за изграждането на процесния асансьор в съществуващата асансьорна шахта на сградата не водят до намеса в конструкцията на сграда, то и не е налице необходимост от извършването на обследване по реда на чл. 176в от ЗУТ. Настоящата съдебна инстанция споделя изцяло и изводите на първоинстанционния съд, че одобреният инвестиционен проект за изграждането на асансьор в съществуваща шахта не противоречи на нормативните изисквания, установени в Наредба № 2/2009 г. и Наредба № РД-02-20-2/27.01.2012 г., както и че същият изпълнява както задължението по чл. 107 от Наредба № 7/2003 г., така и задължението за осигуряване на достъпна среда за хора с увреждания. Действително по делото се установява от приетата съдебно-техническа експертиза, че стълбищната площадка пред асансьора е с ширина 1.30 м., а не изискуемите 1.50 м. по чл. 21, ал. 3 от Наредба № 2/2009 г., но това обстоятелство не обосновава несъответствие на инвестиционния проект със законовите изисквания, доколкото нормата на чл. 1, ал. 2 от Наредба № 2/2009 г. предвижда, че проектът следва да бъде съобразен със съществуващите конструктивни характеристики и с техническите условия, които в случая са обвързани с вече изградената при друга нормативна уредба и съществуваща на място асансьорна шахта. Предвид на това и доколкото в случая не се разрешава изграждането на изцяло ново съоръжение, включващо и изграждането на асансьорна шахта, то се явява неприложима и разпоредбата на чл. 58 от Наредба № РД-02-20-2/26.01.2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпна среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията, както и техническите изисквания за достъпност на морските плажове. В тази връзка правилно административният съд приема също така за необосновани твърденията на жалбоподателя, че с одобреният проект се създава риск от сблъсък при едновременното отваряне на вратите на асансьора и на онези апартаменти, на които входните врати се отварят навън и то в нарушение на одобрения за сградата проект през 1956 г. и сега действащите нормативни изисквания, както и че е нарушено изискването по чл. 169, ал. 1, т. 4 от ЗУТ. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Доводите и възраженията на страните са разгледани от съда, а приетата съдебно-техническа експертиза е обсъдена заедно с останалите доказателства. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд – София град е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на спора искането на ответника етажната собственост на [улица]за присъждане на съдебни разноски не следва да бъде уважено, тъй като доказателства за разноски пред касационната инстанция не са представени. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,