Определение № 284 от 23.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4716/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, предл. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна (неточно наименована „касационна“) жалба на ищеца по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу определение от 15.11.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 2740/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното определение е оставено без уважение искането на жалбоподателя за възобновяване на производството по същото въззивно гражданско дело. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на обжалване определение на апелативния съд, преграждащо по-нататъшното развитие на образуваното пред него въззивно гражданско производство. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение. Като необоснован се сочи изводът на въззивния съд, че висящността на делото, до приключване на което е спряно производството по настоящото дело, е формална пречка за възобновяване на последното, тъй като е налице обусловеност между двете искови производства. В тази връзка жалбоподателят изтъква, че производството по другото възз. гр. дело № 1293/2020 г. на САС също е спряно с определение от 26.08.2020 г. до приключване на производството по настоящото дело. Изтъква се също, че в случая и двете дела, за които безспорно е налице връзка на обусловеност, са спрени – всяко едно до приключване на другото, което е невъзможно да се осъществи, в случай, че и двете производства са спрени в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Ответниците Р. Д. Д. и А. Г. Д. не са подали отговори на частната жалба. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството по възз. гр. дело № 2740/2016 г. на САС има за предмет конститутивен иск по чл. 42 от ЗСГ (отм.) за отнемане от ответниците Р. и А. Д., в полза на Държавата на два недвижими имота, находящи се в [населено място] и в [населено място], като придобити с нетрудови доходи. С определение от 12.07.2017 г. САС е спрял въззивното производство по делото до приключване на гр. дело № 140/2015 г. на Благоевградския окръжен съд, което има за предмет конститутивни искове по чл. 135 от ЗЗД за обявяване за относително недействителни спрямо Държавата на договор за дарение, с който ответниците и по настоящото дело Р. и А. Д. са прехвърлили на сина си Д. Д. процесния имот в [населено място], както и договор за продажба, с който Д. Д. е прехвърлил същия имот на В. Н.. Към настоящия момент тези искове по чл. 135 от ЗЗД са предмет на разглеждане по възз. гр. дело № 1293/2020 г. на САС, въззивното производство по което също е спряно с определение от 26.08.2020 г. – до приключване на производството по възз. гр. дело № 2740/2016 г. на САС. За да откаже възобновяване на последното с обжалваното определение от 15.11.2022 г., САС е приел, че висящността на другото производство по исковете по чл. 135 от ЗЗД е формална пречка за възобновяване на това по настоящото дело. При така установените обстоятелства, основателен е доводът на жалбоподателя ПРБ, че в случая се е стигнало до правно нетърпим процесуален резултат – всяко от двете висящи въззивни производства е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до приключване на другото. Настоящият съдебен състав намира обаче, че с обжалваното определение от 15.11.2022 г. САС правилно е отказал да възобнови производството по възз. гр. дело № 2740/2016 г., тъй като такъв извод следва от имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 2/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Там е прието, че потестативното право на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 от ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по П. иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Прието е и че наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора – т.е. установяване наличието на действително вземане – е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД. Между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и е основание за спиране на производството по П. иск. Също изрично е разяснено обаче, че така приетото е неотносимо към хипотеза, в която се касае за кредитор на непарично вземане, включително и за титуляр на потестативното право за сключване на окончателен договор. Прието е, че в този случай, когато обещан с предварителен договор имот е продаден на трето лице, за купувача по предварителния договор сделката е увреждаща поради осуетената възможност за реализиране на правото да се иска сключване на окончателен договор. Поради това и за кредитора по предварителния договор е налице правен интерес да предяви отменителния иск и съответно успешното му провеждане дава възможност да се обяви за окончателен сключеният преди увреждащата сделка предварителен договор. Прието е също, че в този случай връзката на обусловеност е обратна – производството по чл. 135 от ЗЗД се явява преюдициално спрямо производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, респективно последното е това, което подлежи на спиране. Изрично е изтъкнато и че посоченият пример не изчерпва възможните случаи – в подобни хипотези, когато успешното провеждане на отменителния иск е условие за реализиране на правата на съответния кредитор на непарично вземане, производството по иска по чл. 135 от ЗЗД не се явява обусловено, а обуславящо за изхода на другия спор. В настоящия случай е налице именно такава хипотеза. Държавата упражнява потестативното си право за отнемане на имущество, придобито с нетрудови доходи, чрез успешното провеждане на конститутивния иск по чл. 42, ал. 1, т. 3 от ЗСГ (отм.), предявен чрез процесуалния ѝ субституент ПРБ (съответният окръжен прокурор) – § 11, ал. 2 от ПЗР на ЗОПДИППД (отм.). Когато този иск има за предмет отнемане на недвижим имот – чл. 42, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 1, пр. 1 и с чл. 43, ал. 3, пр. 1 от ЗСГ (отм.), спорното потестативно право на Държавата е за непарично вземане, чието съществуване и упражняване се предпоставя от наличието на имота в патримониума на ответника – в този смисъл са и задължителните разяснения, дадени в мотивите към т. 8, б. „а“ от ППВС № 10/29.06.1976 г. Когато Държавата е предявила в отделно производство конститутивния иск по чл. 135 от ЗЗД за обявяване за относително недействителна спрямо нея на прехвърлителна сделка на ответника за отчуждаване на имота (респ. – и на разпоредителна сделка на последващ приобретател, както в настоящия случай, в който приложение намира и т. 3 от ТР № 2/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС), то това производство по чл. 135 от ЗЗД се явява обуславящо (преюдициално) спрямо производството за отнемането на имота – съгласно цитираните по-горе задължителни разяснения, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 2/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Наред с това, настоящият съдебен състав изцяло споделя и подробните съображения в същия смисъл, изложени в мотивите към определение № 423/16.11.2017 г. по ч. гр. дело № 3617/2017 г. на друг състав на III-то гр. отд. на ВКС, с което е оставено в сила определението от 12.07.2017 г. за спирането на производството по възз. гр. дело № 2740/2016 г. на САС. От гореизложеното следва, че при създалото се към настоящия момент положение (което, както вече беше посочено, е правно нетърпимо), най-напред следва да бъде възобновено обуславящото (преюдициалното) въззивно производство по възз. гр. дело № 1293/2020 г. на САС (по искане на някоя от страните или служебно от съда – чл. 230, ал. 1 от ГПК; или по реда на чл. 253 от ГПК да се отмени определението от 26.08.2020 г. за спирането му), като едва след неговото приключване с влязъл сила съдебен акт, следва да се възобнови и обусловеното от него въззивно производство по възз. гр. дело № 2740/2016 г. на САС – също съгласно цитираните по-горе задължителни разяснения, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 2/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената служебна проверка съдът намира, че обжалваното определение от 15.11.2022 г. е валидно и процесуално допустимо, а по гореизложените съображения – и правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение