Определение № 150 от 16.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2767/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез юрк. Б. Д., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 2453/01.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 787/2024 г. по описа на Окръжен съд-Бургас, ІV въззивен граждански състав, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на частния жалбоподател за изменение на въззивно решение № 670/17.07.2024 г. в частта му за разноските – за намаляване на определените на ответната страна съдебни разноски над сумата от 400 лв. до присъдените от 1137,14 лв., част от които в размер на 1050 лв., представляващи уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред въззивния съд. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като апелативният съд не е съобразил както действителната правна и фактическа сложност на делото, така и реално извършените от процесуалния представител на въззивника-ответник процесуални действия по защита на интереса на страната пред въззивния съд, като не е следвало да бъде взет предвид минималният размер на адвокатските възнаграждения, установен в Наредба № 1/2004 г. Ответникът по частната жалба не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, окръжният съд е приел, че с въззивното решение първоинстанционното решение е отменено в частта, в която е бил уважен предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване със сила на пресъдено нещо възникването и съществуването на паричните притезания, обективирани в издадената заповед за незабавно изпълнение № 67/25.05.2021 г. по ч. гр. д. 235/2021 г. по описа на РС-Царево. При разпределение на съдебните разноски и съобразно основателността на предявената въззивна жалба окръжният съд е присъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на въззивника сумата от 1050 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство във въззивното производство, като е оставил без уважение своевременно релевираното на основание чл. 78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност на неговия размер. При преценка на основателността на това възражение въззивният съд е съобразил, че предмет на исковото производство са три обективно съединени иска с обща цена от 7569,78 лв., като са проведени четири съдебни заседания; осъществената от процесуалния представител адвокатска защита е адекватна и добросъвестна, като е допринесла като краен резултат до изцяло отхвърляне на исковете; те са предявени срещу потребител – икономически по-слабата страна в процеса, който следва да бъде напълно възмезден за направените от него разходи за защита срещу неоснователни претенции. Счел е, че съгласно разясненията, дадени в решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, националният съд не е обвързан от размера на установените в Наредба № 1/2004 г. минимални адвокатски възнаграждения, поради което трябва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото, вкл. и реално извършената работа по предоставената правна защита и съдействие. Изяснил е, че, макар и делото да не се отличава с фактическа и правна сложност, процесуалният представител на въззивника е проявил активност в процеса, довела до отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените три иска, поради което уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер, съответстващ на този, които е регламентиран в НМРАВ, е съобразен както с фактическата и правна сложност на делото, така и с материалния интерес и обема на осъществената от процесуалния представител на въззивника процесуална работа. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна при не/основателно образувано съдебно производство за защита на предявени лични или имуществени права по гражданско/търговско правоотношение (арг. чл. 2, предл. 1 ГПК). Над този разумен размер страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря, тъй като би била прекъсната причинното-следствената връзка между нейното противоправно поведение (несъответното на закона и добрите нрави извънпроцесуално или съдебно поведение на страната в процеса) и заплатеното по-високо адвокатско възнаграждение за осъществената процесуална защита, при осъществяване на т. нар. процесуален деликт. Съгласно тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Следователно, при определяне на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът следва да се ръководи от следните примерно изброени критерии: броя на страните и тяхното процесуално качество (дали са ищци или ответници; главни или подпомагащи; типични или процесуални субституенти; дали другарството е обикновено или необходимо); предмета на правния спор (дали са предявени един или няколко искове, вкл. при начално и последващо обективно и субективно съединяване на исковете; броя и вида на релевираните материалноправни възражения; дали е налице отклонение от типичното развитие на гражданския процес с усложнения в страните или предмета на делото); константата, вкл. и задължителната съдебна практика; вида и обема на търсената съдебна защита (какви субективни материални права се защитават – лични или имуществени из областта на различните клонове на частното право, вкл. дали исковете са неоценяеми или защитаваното право е оценяемо в пари – в този случай релевантен би бил и размерът на материалния интерес); вида и броя на извършените процесуални действия, вкл. и броя и вида на съдебните заседания, в които процесуалният представител на страната е участвал; действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, респ. за опровергаване на правното съждение на ответната страна; броя и вида на фактическите твърдения, оспорвания, възражения, реплики и дуплики; когато се обжалва въззивно решение, трябва да се съобразят както броят и смисълът на поставените правни въпроси, обосноваващи допускането на въззивното решение до касационно обжалване, така и релевираните касационни доводи за неправилност на обжалваното решение и пр. В конкретния казус въззивното производство е образувано по въззивна жалба на потребителя срещу решение, с което частично са уважени предявените срещу него по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни облигационни искове с общ обжалваем материален интерес от 5869,74 лв. Във въззивната жалба процесуалният представител на въззивника-потребител е обосновал своите правни съображения за недействителност на договора за потребителски кредит поради наличие на неравноправни клаузи, респ. за погасяване на чистата стойност на кредита, които са били възприети от въззивния съд, вследствие на което предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени положителни искове са били изцяло отхвърлени. Този пълномощник е издирил релевантно за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, решение на СЕС по преюдициално запитване, с което е дадено задължително тълкуване за националните юрисдикции на правото на ЕС. Той се е явил в насроченото пред въззивния съд о. с. з., като е подготвил и представил писмена защита, обосноваваща предявената въззивна жалба. С оглед на общия обжалваем материален интерес – общо за сумата от 5869,74 лв., размерът на минималното адвокатско възнаграждение съгласно Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която служи само за ориентир, възлиза на сумата от 886,97 лв., поради което уговореното адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред въззивния съд в размер на 1050 лв. не се явява прекомерно. От друга страна, законосъобразни се явяват правните съждения на окръжния съд, че при защита на потребител сторените от него процесуални разноски трябва да бъдат изцяло възмездени. По същество в този смисъл са и тълкувателните разяснения по решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, постановено по преюдициално запитване – в него се приема, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния ѝ характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, с което е изяснено, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителя да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния ѝ характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично. В настоящия казус предявените срещу потребителя кумулативно обективно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са отхвърлени изцяло, вкл. и поради недействителност на потребителския договор при наличие на нищожни клаузи в договора за потребителски кредит, поради което сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение, които не надвишават значително определените по Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, трябва изцяло да му бъдат възстановени. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи настоящият съдебен състав достига до правното съждение, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от въззивника съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция. Поради тези правни съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено. Воден от горното, съдът