Определение № 464 от 15.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2745/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул Инс” АД срещу решение № 85/22.08.2019 г. по в. т. д. № 180/2019 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 24/17.04.2019 г. по т. д. № 152/2018 г. на Окръжен съд Сливен за осъждане на дружеството на основание чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 365 ЗЗД да заплати на Д. Ж. Ж. сума в размер на 50 000 лв. – неплатено задължение по сключен между страните договор за спогодба от 24.10.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 27.12.2018 г. до окончателно изплащане на сумата. В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че е налице отменително основание по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК. Твърди се, че въззивното решение е недопустимо, тъй като спорът е следвало да бъде разгледан от арбитраж по силата на изрично уговорена в сключения между страните договор за спогодба арбитражна клауза. Същата е действителна и в съответствие с прокламираното от чл. 19 ГПК правило, тъй като има за предмет арбитрируем спор. Още с отговора на исковата молба е противопоставено възражение за неподведомственост на спора, с което съдът не се е съобразил. Направено е позоваване на чл. 8, ал. 1 от Закона за международния търговски арбитраж /ЗМТА/, който предвижда, че съдът, пред който е предявен иск по спор, предмет на арбитражно споразумение, е длъжен да прекрати делото, ако страната се позове на него в срока за отговор на исковата молба. Ищцата Д. Ж. не се явява „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите /ДР на ЗЗП/. Подписаното споразумение, макар и да урежда финансови взаимоотношения, възникнали по силата на застрахователен договор, не се превръща в застрахователен договор. В случая не се касае и за пряк иск на увреденото лице срещу застраховател, предявен на основание Кодекса за застраховане, а за иск по чл. 79 ЗЗД за неизпълнение на договорно задължение, установено в споразумение, при което страните са равнопоставени и свободно договарящи условията му. При изложените доводи от касатора е формулирано искане за обезсилване на постановеното от въззивния съд решение и прекратяване на производството като неподведомствено на съдилищата. Претендира се присъждане на разноски. От ответника по касация Д. Ж. е депозиран отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Релевират се доводи относно липсата на предпоставки за допускане на въззивното решение до касация, тъй като последното е законосъобразно постановено при правилно приложение на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Претендира се присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел, че твърденията на ищцата относно наличието в тежест на ответника на неизпълнено задължение за заплащане на сума в размер 50 000 лв. – застрахователно обезщетение по договор за спогодба, са основателни. Противопоставеното от ответника ЗД „Бул Инс” АД възражение за неподведомственост на спора на съдилищата, предвид уговорена в спогодбата арбитражна клауза, е счел за неоснователно, тъй като сочената клауза се явява недействителна на основание чл. 3, ал. 4 от ЗЗП. Приел е, че Д. Ж., като трето увредено лице, се явява ползвател на застрахователни услуги по смисъла на чл. 2, ал. 2 от Кодекса за застраховане. Арбитражният договор е процесуална пречка страните по него да упражнят правото си на иск пред държавния съд за защита на имуществени права, произтичащи от договорно или извъндоговорно основание, тъй като по тяхна воля спорът относно тези права е отнесен за разглеждане пред арбитражен съд. Наличието на арбитражна клауза е относителна отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, тъй като за съществуването й съдът не следи служебно, а го съобразява само в случай на направено от ответника позоваване. Възражение за неподведомственост поради арбитрируемост на спора следва да бъде направено с отговора на исковата молба – чл. 8, ал. 1 ЗМТА. Цитираната разпоредба предоставя компетентност на гражданския съд да прецени валидността на противопоставената от ответника арбитражна клауза и при извод за невалидността й да пристъпи към разглеждане на спора по същество поради липса на пречка за упражняване правото на иск от насрещната страна. В този случай се развива „процес относно процеса“, който се явява предпоставка за разглеждане на спора по същество. Подобна преценка за валидност на уговорената арбитражна клауза в сключената между Д. Ж. Ж. и ЗД „Бул Инс” АД извънсъдебна спогодбата е е извършена и от Апелативен съд Бургас в случая. В редица свои актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, ВКС приема, че третото увредено лице по иск с правно основание чл. 226 КЗ /отм./ се явява „потребител на застрахователна услуга” по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Това е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност и всяко лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В този смисъл са: определение № 95/05.02.2010 г. по ч.т.д. № 70/2010г. на II ТО, определение № 474/05.08.2009г. по ч.т.д. № 361/2009г., II ТО, определение № 95/05.02.2010 г. по ч.т.д. № 70/2010г., II ТО, определение № 236/24.02.2010 г. по ч.т.д. № 886/2009 г., II ТО, определение № 47/01.02.2011 г. по т. д. № 912/2010 г. II ТО, определение № 181/08.02.2011 г. по ч.т.д. № 984/2010 г., II ТО; определение № 245/01.03.2011 г. по ч.т.д. №18/2011г., II ТО, определение № 519/06.07.2011 г. по ч.т.д. № 300/2011 г., II ТО, определение № 758/04.10.2011 г. по ч.т.д. № 622/2011г., II ТО, определение № 780/11.10.2011 г. по ч.т.д. № 581/ 2010г., II ТО, определение № 456/04.06.2012 г. по ч.т.д. № 895/2011 г. II ТО, определение № 846/27.10.2011 г. по ч.т.д. № 595/2011г., II ТО, определение № 112/16.02.2012 г. по ч.т.д. № 971/2011 г., II ТО, определение № 813/24.09.2012 г. по ч.т.д. № 579/2012г., II ТО, определение № 786/05.12.2012 г. по ч. т. д. № 700/2012 г. I ТО и др. Трайната практика е окончателно консолидирана с т. 6 на ТР № 1/23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, което на основание чл. 130, ал. 2 Закона за съдебната власт е задължително за всички органи на съдебната власт, за органите на изпълнителната власт, органите на местно самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. В съгласие с тълкувателната практика на ВКС е изводът на въззивния съд, че Д. Ж. в качеството си на потребител на застрахователна услуга е подписала извънсъдебна спогодба с ответника касатор в настоящото производство, която, с оглед декларативното и регулиращо си действие, не е внесла промяна в отношенията между тях, които са отношения между пострадал от ПТП и застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“. Тезата на касатора, че с подписване на процесното споразумение /извънсъдебна спогодба/ Д. Ж. е изгубила качеството си пострадал от ПТП и съответно качеството потребител на застрахователна услуга в широкия смисъл на думата е в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 365 ЗЗД, която определя правната характеристика на договора за спогодба като средство за прекратяване на материално – правен спор. Само при изрично обективирани договорки спогодбата може да бъде основание за създаване, изменение или погасяване на правоотношения, които не са били предмет на спора. В процесната по делото спогодба не е уговорена клауза, която да сочи на отказ от потребителски права, но дори да беше уговорена такава, то по силата на императивното правило на чл. 3, ал. 2 ЗЗП тя щеше да е недействителна. Следователно, в съгласие със закона е разрешението, че уговорената между Д. Ж. и ЗД „Бул Инс“ АД арбитражна клауза е недействителна като противоречаща на чл. 3, ал. 4 от ЗЗП и не води до извод за арбитрируемост на спора, респективно недопустимост на въззивното решение, постановено от Апелативен съд Бургас. Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 2, предл. II ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, постановено от Апелативен съд Бургас. При изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в доказания по делото размер. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС