Решение № 212 от 24.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 447/2009 г.

Решение № 212 от 24.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 447/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Н. С. Д. от гр. С. против въззивно решение на Софийски градски съд № 335 от 29.12.2008 г. по гр. д. № 3011/2007 г., в частта, с която при условията на чл. 208, ал. 1 ГПК (отм.) е уважен предявения от З. "Б" АД, гр. С. срещу настоящия касатор, като ответник, иск с правно основание чл. 402, ал. 1 ТЗ (отм.) до размера на сумата 1027 лв., представляваща заплатено на собственика на л. а. "Ф" с ДК № С* Р. Р. Н. застрахователно обезщетение по имуществена застраховка "автокаско" за причинени, в резултат на виновно предизвикано от същия на 05.08.2003 г. ПТП повреди на застрахованото моторно превозно средство. С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение по съображения за липса на възникнало в полза на суброгиралия се в правата на застрахования срещу прекия причинител на вредата застраховател, право на иск - арг. от чл. 213, ал. 1, пр. 4 КЗ. Алтернативно въведеното от касатора оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт е обосновано с допуснато от решаващия съд нарушение на материалния закон - чл. 213, ал. 1,пр. 4 КЗ, касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответната по касационната жалба страна не е взела становище по основателността и в срока и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид доводите на касатора във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира: С определение № 522 от 11.08.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на СГС, предмет на подадената от Н. С. Д. касационна жалба на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Прието е, че поставеният от касатора материалноправен въпрос за правната природа и действие на чл. 213 КЗ и чл. 213а КЗ, след 2007 г., поради липса на съдебна практика по приложението на § 143 ЗИДКЗ и съществуваща известна неяснота в законовия текст, създаващ ограничено ретроактивно действие на горепосочената нова материалноправна норма и конкретно условие за приложението и - липса на осъществено към 23. 11.2007 г. плащане, удовлетворява критерия за селекция на достъпа до касация, въведен с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. С обжалваното въззивно решение СГС е уважил предявения иск с правно основание чл. 402, ал. 1 ТЗ (отм.) за възстановяване от страна на настоящия касатор заплатеното от застрахователя по имуществена застраховка "автокаско" обезщетение на собственика на увреденото в резултат на виновно предизвиканото от същия на 05.08.2003 г. ПТП имущество. Въз основа на задълбочен и обстоен анализ на събрания по делото доказателствен материал, решаващата инстанция е изградила краен правен извод за осъществен деликт по отношение на собственика на застрахован при ищеца л. а. "Ф" с ДК № С* Р. Р. Н., настъпил в резултат на виновно предизвикано, поради нарушаване разпореденото от чл. 25, ал. 2, пр. 2 ЗДвП от ответника Д, ПТП за което на същия е било наложено и съответно административно наказание. При обосноваване наличието на възникнало в полза на ищеца, като застраховател по имуществена застраховка "автокаско", самостоятелно регресно право срещу деликвента, основано на чл. 402, ал. 1 ТЗ (отм.) СГС се е позовал на заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза относно механизма на процесния пътен инцидент и извършено от последния на 27.08.2003 г. плащане на застрахователно обезщетение по щета № 8* на собственика на застрахованото имущество, отричайки основателността на направеното в хода на делото възражение за изтекла погасителна давност. Изложени са в тази вр. съображения, че доколкото регресното право на застрахователя не произтича от договор за застраховка, а пряко от закона и се основава на факта на изплащане на застрахователното обезщетение на правоимащите лица, то намира приложение общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗ., с начало- моментът на осъщественото плащане на застрахователно обезщетение, както изрично е разяснено и с т. 14 на ППВС № 7/77 г. -задължително за съдилищата. Затова, според решаващите мотиви на СГС, съпоставени в случая датите на извършеното от ищеца изплащане на дължимите на увредения собственик на застрахованото имущество суми - 16.09.2003 г. и на исковата молба- 07.03.2007 г., изключват вземането на ищеца да е погасено по давност. Решението е неправилно. При постановяването му въззивният съд не е отговорил на основания въпрос за пасивната материалноправна легитимация на ответника при придаденото с разпоредбата на § 143 ПЗР на ЗИДКЗ обратно действие на материалноправната норма на чл. 213, ал. 1, изр. 4 ЗИДКЗ, определяща кръга на легитимираните да отговарят по регресния иск на застрахователя лица и тяхната поредност, въпреки правилната правна квалификация на предявения иск - чл. 402, ал. 1 ТЗ (отм.). Вярно е, че този довод е наведен едва с касационната жалба, но доколкото в хода на делото настоящият касатор, като ответник е оспорвал изцяло основателността на предявения срещу него регресен суброгационен иск, а правилното приложение на конкретната правна норма е задължение на решаващия съд, то СГС е следвало да установи дали към релевантния за спора момент предпоставките на закона - чл. 213, ал. 1 изр. 4 КЗ, във вр. с § 143 ПЗР от ЗИДКЗ за ангажиране отговорността на прекия причинител на вредата до размера на присъдената сума, са били налице. Обстоятелството, че новелата на чл. 213, ал. 1 изр. 4 КЗ, в редакцията на нормата, публикувана в ДВ бр. 97/2007 г. по изрично разпореждане на закона е приложима за всички случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане до 23.11.2007 г./ деня на обнародване на същата със Закона за изменение и допълнение на КЗ/, независимо дали същото е възникнало по създадено при действието на КЗ или на ТЗ, обосновава правен извод, че от обсега и са изключени само удовлетворените към посочената дата регресни вземания на суброгиралия се в правата на увредения, застраховател, какъвто не е разглежданият случай. Следователно, като не е обсъдил дали въведените от законодателя предпоставки за приложението на чл. 213, ал. 1, изр. 4 КЗ в редакцията на нормата, публикувана в ДВ бр. 97/2007 г./в сила към момента на постановяване на обжалвания съдебен акт/, са били налице по отношение възможността за ангажиране регресната отговорност на деликвента за пълния размер на заплатеното от застрахователя по имуществена застраховка "автокаско" застрахователно обезщетение на правоимащия собственик на увреденото МПС, въззивният съд, като инстанция по същество на спора е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Обстоятелството, че в хода на делото въпроса за притежавана от ответника Д, като водач на моторно превозно средство, валидна задължителна застраховка "гражданска отговорност" към релевантния за спора момент въобще не е бил обсъждан, а в мотивите на обжалвания съдебен акт липсва произнасяне на решаващия съд по същия и отсъстват данни в тази насока, обосновава приложението на чл. 293, ал. 3 във вр. с ал. 1 ГПК и връщане на делото за ново разглеждане на същия съд. Що се касае до въведеното от касатора оплакването за недопустимост - касационно основание по чл. 281, т. 2 ГПК, то същото е неоснователно. Въпросът за материалноправната легитимация на страните е въпрос, свързан с основателността на предявения иск, а не с неговата допустимост, поради което основание за обезсилване на обжалвания съдебен акт и прекратяване на производството по делото в случая - отсъства. Водим от горното настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, на осн. чл. 293 ГПК