Решение № 2398 от 05.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12038/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Т. Т. Т., чрез процесуален представител, срещу Решение № 10742 от 06.10.2025 г. на Административен съд - Варна по адм. дело № 862/2025 г. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Т. Т. срещу Решение № 439р-10548 от 10.04.2025 г. издадено „за“ началника на 03 Районно управление (РУ) - Варна при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОДМВР) – Варна, с което на основание чл. 155, ал. 1 във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 8 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ), му е отнето Разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие № 20160227981 от 17.09.2021 г., както е разпоредено, на основание чл. 231, ал. 1 ЗОБВВПИ, да се изземат един брой пистолет „Берета 92 FS“, кал. 9х19мм с фабр. № 77986Z и числящите се боеприпаси. Касационният жалбоподател - Т. Т. Т., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че оспореното пред него решение е издадено от компетентен орган, при условията на заместване. Излага аргументи, че съдът е допуснал нарушение при преценката на представените по делото писмени доказателства, относно компетентността на административния орган издал оспорения акт. Посочва, че с влизане в сила на Решение № 3208 от 09.09.2025 г. по гр. дело № 4318/2025 г. по описа на Районен съд – гр. Варна, с което е отхвърлена предявената по Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН) молба, е отпаднало основанието послужило за отнемане на оръжието, боеприпасите и разрешителното за тях. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения административен акт. Претендира се и присъждане на разноски. Ответникът по касационна жалба – началникът на 03 Районно управление – Варна при Областна дирекция на Министерство на вътрешни работи – Варна, чрез процесуалния си представител, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата и иска същата да бъде отхвърлена. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, че: На 17.09.2021 г. на Т. Т. Т. е издадено Разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси № 20160227981, със срок на валидност до 16.09.2026 г. В приложение към разрешението са описани марката и моделът на оръжието а именно: „Берета 92FS“, кал. 9х19мм с фабр. № 77986Z. Със Заповед за незабавна защита рег. № 66 от 03.04.2025г., издадена от съдия при Районен съд – Варна, са постановени мерки за закрила на основание чл.18, ал.1 ЗЗДН, като на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, Т. Т. Т. е задължен да се въздържа от извършването на домашно насилие спрямо П. Т. Т. и на основание чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН му е забранено да приближава на разстояние по-малко от 50 метра П. Т. Т.. Посочено е, че заповедта подлежи на незабавно изпълнение. На 10.04.2025 г., с Решение № 439р-10548 издадено от гл. инспектор С. Х., „за“ началника на 03 Районно управление при Областна дирекция на Министерство на вътрешни работи – Варна, на основание чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ, предвид наличието на основанието по чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ, е отнето издаденото на Т. Т. Т. Разрешение за носене, съхранение и употреба на притежавано огнестрелно оръжие за самоохрана с № 20160227981, както е разпоредено, на основание чл. 231, ал. 1 ЗОБВВПИ, да се изземат един брой пистолет „Берета 92 FS“, кал. 9х19мм с фабр. № 77986Z и числящите се боеприпаси. На 11.04.2025 г. с предавателно-приемателен Протокол № 439000-10816, Т. е предал един брой пистолет „Берета 92 FS“, кал. 9х19мм с фабр. № 77986Z и числящите се боеприпаси. В хода на първоинстанционното производство е представено Решение № 3208 от 09.09.2025 г. по гр. дело № 4318/2025 г. на Районен съд - Варна, с което е отхвърлена предявената от П. Т. молба по чл. 5 ЗЗДН като неоснователна. Не са представени доказателства, че решението е влязло в сила. За установяване компетентността на органа, издал процесния административен акт, по делото е представена Заповед № 365з-2843 от 08.04.2025 г. на директора на ОДМВР – Варна. Въз основа на така установените по делото факти, първоинстанционният съд е приел от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, съдържа фактически и правни основания и при издаването му органът не е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила. По отношение на компетентността на органа, съдът е изложил, че обжалваният индивидуален административен акт е подписан от гл. инспектор С. Х., „за“ началник на 03 РУ при ОДМВР - Варна, съгласно Заповед № 365з-2843 от 08.04.2025 г. на директора на ОДМВР - Варна, с която на гл. инспектор С. Д. Х. – началник на сектор „Криминална полиция“ към 03 РУ при ОДМВР - Варна, считано от 09.04.2025 г. до 11.04.2025 г., е възложено да организира дейността на 03 РУ при ОДМВР - Варна. От представената по делото типова длъжностна характеристика на длъжността началник на районно управление при ОДМВР съдът е установил, че сред основните задължения на длъжността е да организира, ръководи, контролира и отговаря за цялостната дейност на районното управление. Поради това съдът е достигнал до извод, че с делегирането на посоченото правомощие на гл. инспектор С. Д. Х. – началник на сектор „Криминална полиция“ към 03 РУ при ОДМВР - Варна, за периода 09.04.2025 г. – 11.04.2025 г. същият е изпълнявал функциите на началник на 03 РУ при ОДМВР – Варна. Съдът е приел, че актът е и материално законосъобразен. Обосновал е, че материалноправната предпоставка по чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ за отнемане на издаденото разрешение е наличието на наложени мерки за защита по ЗЗДН, спрямо лицето титуляр на разрешителното. Посочил е, че правнорелевантните за хипотезата на чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ факти - издадена Заповед за незабавна защита № 66 от 03.04.2025 г. на Районен съд - Варна представляват необходимите и достатъчни мотиви, доколкото с тях се обосновава от фактическа страна упражненото административно правомощие по чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ на визираното в акта правно основание. По делото е установено, че спрямо Т. Т. е наложена конкретна ограничителна мярка - заповед за незабавна защита в рамките на предвидения три годишен срок. Съдът е посочил, че за целите на ЗОБВВПИ е ирелевантно по кой ред е издадена заповедта и нейното основание, като за наличието на основанието по чл. 58, ал. 1, т. 8 ЗОБВВПИ е достатъчен фактът на налагане на мярка за защита, който приема за безспорно установен в случая. Приел е, че без значение е обстоятелството, че с Решение № 3208 от 09.09.2025 г. по гр. дело № 4318/2025 г. на Районен съд - Варна е отхвърлена молбата на П. Т. по чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗДН, доколкото прекратяването на съдебното производство не влече като последица задължение за административния орган да върне отнетото разрешение и оръжие, тъй като липсва изрична законова разпоредба, както в ЗОБВВПИ, така и в АПК. Въз основа на горното съдът е направил извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърля жалбата. Решението е неправилно. Основателен е доводът на касатора за неправилност на изводите на съда относно компетентността на органа, издал оспорвания административен акт с оглед представените по делото доказателства и относимия материален закон. АПК не съдържа класификация на пороците, водещи до нищожност на административните актове. Посочените в чл. 146 АПК пороци на акта могат да обусловят както неговата унищожаемост, така и неговата нищожност. В правната теория и в съдебната практика се застъпва становището, че при липса на законоустановени критерии за нищожност, един административен акт следва да се приеме за такъв, тогава когато е издаден от некомпетентен по материя, място и време орган. Нищожните административни актове не пораждат правните последици, към които са били насочени, а пороците им са толкова сериозни, че не могат да бъдат санирани. Видно от чл. 83, ал. 5 във вр. с чл. 155 ЗОБВВПИ, компетентният орган за издаването на решение за отнеме издаденото на Т. разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие е директорът на Главна дирекция „Национална полиция“ на МВР или оправомощено от него длъжностно лице, съответно началникът на РУ на МВР. В настоящия случай оспореното решение е издадено „за“ началник на 03 РУ – Варна към ОДМВР – Варна. За установяване на компетентността на органа, издал решението, в хода на първоинстанционното производство е представена Заповед № 365з-2843 от 08.04.2025 г. на директора на ОДМВР – Варна. От съдържанието на цитираната заповед се установява, че тя е издадена на основание чл. 43, ал. 3, т. 2 и ал. 4 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР), във връзка с ползването на полагаем годишен отпуск, считано от 09.04.2025 г. до 11.04.2025 г., от старши инспектор Х. Ц. Х. – началник на група „Криминална полиция“ към 05 РУ – Златни пясъци при ОДМВР – Варна (с възложена задача съгласно Заповед №365з-2793 от 07.04.2025 г. да организира дейността на 03 РУ – Варна при ОДМВР – Варна и с цел обезпечаване нормалното функциониране и организиране на дейността на районното управление). Със заповедта е възложено на главен инспектор С. Д. Х. – началник на сектор „Криминална полиция“ към 03 РУ – Варна при ОДМВР – Варна считано от периода от 09.04.2025 г. до 11.04.2025 г. да изпълнява като други задачи следното: да организира дейността на 03 РУ – Варна при ОДМВР – Варна, като се ръководи от нормативните документи, заповедите и разпорежданията на ОДМВР, ГДНП и МВР, регламентиращи работата по направление на дейност и спазва реда за достъп до класифицирана информация. Посочено е, че при изпълнение на служебните си задължения служителят не осъществява дейности по управление на човешките ресурси. При заместването за определен период заместващият осъществява правомощията на титуляра в пълен обем. За да се приеме, че органът, подписал оспорения акт, е компетентен при условията на заместване, следва да са налице следните условия: да има качеството на заместник по служба на титуляра на правомощията, да е налице изрична заповед за заместване, както и да е налице обективна невъзможност на титуляра да упражнява своите правомощия (отсъствие поради отпуск, командировка и други). В случая по делото е установено изпълнението само на първата предпоставка. Представената Заповед № 365з-2843 от 08.04.2025 г., не е издадена от замествания служител – началника на 03 РУ – Варна, компетентен да издаде оспорения административен акт, а от директора на ОД на МВР – Варна. В нея е посочено, че е издадена и Заповед №365з-2793 от 07.04.2025 г., с която на старши инспектор Х. Ц. Х. – началник на група „Криминална полиция“ към 05 РУ – Златни пясъци при ОДМВР – Варна е възложено да организира дейността на 03 РУ – Варна при ОДМВР – Варна. Тази заповед обаче не е представена по делото, с което е останал неизяснен както издателят на заповедта, така и нейното съдържание. Със Заповед № 365з-2843 от 08.04.2025 г. е възложено на заместващия служител да организира дейността на 03 РУ – Варна при ОДМВР – Варна считано от 09.04.2025 г. до 11.04.2025 г., но липсва оправомощаване същият да издава административни актове от вида на процесния такъв. Не са представени и доказателства за причините за отсъствие на лицето, изпълняващо длъжността началник на 03 РУ при ОДМВР – Варна за времето от 09.04.2025 г. до 11.04.2025 г., а обективната невъзможност за изпълнение на правомощията му не се предполага само поради факта на издаването на заповед за заместване. Доказателствената тежест за установяване на компетентността на органа, издал оспорения пред съда административен акт, е негова, съгласно правилото на чл. 170, ал. 1 АПК. В случая с Определение №5152 от 13.05.2025 г. по адм. дело №862/2025 г. на АС – Варна, първоинстанционният съд е указал на органа че носи доказателствената тежест за установяване на факта, че административният акт е издаден от компетентен орган, но в хода на първоинстанционното производство това не е сторено от него. При тези данни, въпреки наличието на Заповед № 365з-2843 от 08.04.2025 г. на директора на ОД на МВР – Варна, не са установени предпоставките за заместване. По изложените съображения актът, подписан от гл. инспектор С. Д. Х. - началник сектор „Криминална полиция“ към 03 РУ при ОДМВР – Варна, „за“ началника на 03 РУ при ОДМВР – Варна е нищожен, на основание чл. 146, т. 1 АПК, като издаден от лице, което няма материална компетентност за това. Като не е съобразил тези обстоятелства и е приел, че оспореното пред него решение е издадено от компетентен орган, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него следва да се постанови ново решение, по съществото на спора, като се обяви нищожността на акта. При този изход на спора и на основание чл. 143 АПК съдът следва да осъди ОДМВР - Варна – юридическото лице, в чиято структура е органът – ответник, да заплати на Т. Т. Т. претендираните в производството пред АС – Варна разноски. Същите, видно от доказателствата по делото са в размер на 260,76 евро (превалутирани съгласно чл. 11, ал. 2 от Закона за въвеждане на еврото в Република България), представляващи евровата равностойност на 510,00 лв. (от които 500,00 лв. за адвокатско възнаграждение и 10,00 лв. за държавна такса). За касационната инстанция ОДМВР - Варна следва за бъде осъдена да заплати на Т. Т. Т. претендираните и доказани разноски в размер на 409,03 евро (превалутирани съгласно чл. 11, ал. 2 от Закона за въвеждане на еврото в Република България), представляващи евровата равностойност на 800,00 лв., адвокатско възнаграждение. Неоснователно е направеното от ответника в настоящото производството възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, доколкото от него не се твърди липса на фактическа и/или правна сложност на спора. От касационния жалбоподател не са претендирани разноските за заплатената от него държавна такса, поради което те не следва да му бъдат присъждани. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 227, ал. 1 АПК Върховният административен съд,