Определение № 2405 от 16.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1702/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. Б. А. Акалиев от САК – процесуален пълномощник на ищците И. Ц. И., Л. Е. С. и П. Е. С., последният действащ лично и със съгласието на попечителя си М. М. П., срещу определение № 1385 от 05.06.2024 г. по в. гр. д. № 1798/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, четвърти състав, с което е оставена без уважение молбата на адв. Акалиев по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 296 от 15.03.2024 г. в частта за разноските, чрез присъждане на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) за осъщественото от пълномощника безплатно процесуално представителство в производството пред въззивната инстанция допълнително на сумата от 14 962.50 лв., представляваща разлика между определения от въззивния съд хонорар от 2 107.50 лв. и претендираното от него адвокатско възнаграждение в размер на 17 070 лв. В частната жалба се твърди, че определението е незаконосъобразно и необосновано. Излага се, че спорът е пренесен във въззивната инстанция по подадена от „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която исковете на всеки един от тримата ищци са уважени за разликата над 27 000 лв. до присъдените им 90 000 лв., ведно с дължимата законна лихва, или защитеният материален интерес с оглед потвърждаване на първоинстанционното решение се равнява на по 63 000 лв. за всеки от ищците. В този случай приложение следва да намерят разпоредбите на чл. 7, ал. 2, т. 4 и чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), съгласно които при определяне на адвокатското възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв се взема предвид не сборът на материалния интерес по всеки иск, а цената на всеки един от кумулативно обективно съединените искове, предмет на делото, в резултат на което минимално дължимото адвокатско възнаграждение следва да възлиза на 17 070 лв. Развиват се и подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно НМРАВ, както и че присъждането на възнаграждение, съответстващо на предвидените в тази наредба минимуми, при отчитане на действителната правна и фактическа сложност на делото, неговата продължителност и множеството процесуални действия не би нарушило принципа на справедливостта, още повече, че НМРАВ, към която препраща чл. 38, ал. 2 ЗАдв, не попада в обхвата на забраната на чл. 101, § 1 от ДФЕС. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, чрез процесуален пълномощник, със становище за неоснователност на частната жалба. Ответникът оспорва искането за присъждане на адвокатско възнаграждение, следващо се за защитен материален интерес срещу частта от въззивната жалба, която е била оттеглена, предвид пропуска на пълномощника на ищците да поиска допълване относно разноските в срока за обжалване на прекратителното определение. В останалата част се сочи липса на основание за присъждане на по-високо адвокатско възнаграждение с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, извършените процесуални действия и приложимостта на решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на въззивен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното: Установява се от данните по делото, че въззивното производство е образувано по жалба на ответника „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, която след частично оттегляне на основание чл. 264, ал. 1 ГПК в о. с. з. на 05.02.2024 г., е насочена срещу решение № 1834 от 08.04.2023 г. по гр. д. № 9510/2021 г. на СГС, I – 29 състав в частта за уважаване на исковете на И. Ц. И., Л. Е. С. и П. Е. С. за заплащане на основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 365, ал. 1 ЗЗД на суми в размер на горниците над 63 000 лв. до 90 000 лв., представляващи договорено застрахователно обезщетение по споразумения от 18.05.2021 г. за претърпени от ищците вреди от смъртта на тяхната майка, настъпила в резултат на ПТП, ведно със законната лихва върху главниците от датата на предявяване на исковете. С решение № 296 от 15.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1798/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, първоинстанционното решение в обжалваните осъдителни части е потвърдено, а в полза на адвоката – пълномощник на ищците, е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 2 107.50 лв. за осъщественото безплатно процесуално представителство, което въззивният съд с обжалваното определение е отказал да увеличи. С оглед изложеното доводите на жалбоподателя, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде съобразено с материален интерес от по 63 000 лв. за всеки от ищците – въззиваеми, са неоснователни. След прекратяване на делото поради частично оттегляне на въззивната жалба относно присъдените в полза на ищците суми за разликите над 27 000 лв. до 63 000 лв. спорът за дължимите обезщетения е разрешен при обжалваем интерес от по 27 000 лв. за всеки ищец. За частта, в която производството по делото е било прекратено, процесуалният пълномощник на въззиваемите е имал право на определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ – чл. 78, ал. 4 ГПК, като при липса на произнасяне на съда относно разноските в прекратителното определение същият е следвало да поиска допълване на същото по реда на чл. 248 ГПК в срока за неговото обжалване, което не е било сторено. На следващо място, съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на съюзното право, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Прието е, че посоченото нарушение води до абсолютна нищожност на наредбата, която поради това няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. С оглед така даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват и база за определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА - последното следва да се основава на действителната фактическа и правна сложност на делото, както и да бъде обосновано и справедливо. В случая производството е образувано по предявени с обща искова молба субективно съединени осъдителни искове за неизпълнени задължения по постигнати с ответника идентични споразумения за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди поради смърт на близък роднина, настъпила вследствие на ПТП. Правнорелевантните факти, на които ищците основават своята материална легитимация, са еднакви, общи спрямо тях са и релевираните с въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение, т. е. броят на ищците не се отразява върху сложността на делото от гледна точка на защитата им. Още пред първата инстанция спорът е бил изяснен от фактическа страна, ответникът не е оспорил нито основанието на претендираните вземания, нито възникването им в заявените от ищците размери, като единствено е въвел възражение за извършени частични плащания на суми от по 27 000 лв.; първоинстанционното решение е влязло в сила съгласно чл. 296, т. 2 ГПК в необжалваните му осъдителни части, т. е. е формирана сила на пресъдено нещо относно основанието на исковете. Следователно, пренесеният във въззивната инстанция правен спор не се е отличавал нито с фактическа, нито с правна сложност, като пред апелативния съд не са извършвани процесуални действия по събиране на нови доказателства, а делото е разгледано и приключено в едно открито съдебно заседание. При така установеното настоящият съдебен състав счита, че присъденото адвокатско възнаграждение за осъщественото от пълномощника на ищците - въззиваеми безплатно процесуално представителство в размер 2 107.50 лв. съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото във въззивната инстанция, като не намира същото за несправедливо или необосновано занижено. Предвид изложеното обжалваното определение се преценява като правилно и следва да бъда потвърдено. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение