Определение № 7650 от 09.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5796/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Н. Т. С., чрез пълномощник адв. Ю. Дацев срещу определение №3776 от 09.04.2025г. на Върховния административен съд, Пето отделение постановено по адм. дело №2053/2025г., с което е оставена без разглеждане жалбата й против Постановление №23 от 29.01.1998г. на Министерски съвет за определяне цени на наркотични вещества за нуждите на съдопроизводството, в актуална редакция ДВ бр.85/10.10.2023г. и производството по делото е прекратено. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението, поради нарушение на закона и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Иска се неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Оспорват се изводите на съда за липсата на правен интерес от оспорването. Ответната страна - Министерски съвет на Република България, чрез процесуален представител в писмено възражение оспорва частната жалба. Моли оспореното определение като правилно да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия, като обсъди оплакванията в частната жалба и събраните по делото доказателства, намира за установено следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С оспореното определение № 3776 от 09.04.2025г. по адм. дело №2053/2025г. по описа на Върховен административен съд, пето отделение е оставена без разглеждане жалбата на Н. Т. С., против Постановление №23 от 29.01.1998г. на Министерски съвет за определяне цени на наркотични вещества за нуждите на съдопроизводството, в актуална редакция ДВ бр.85/10.10.2023г. и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, съдът е счел, че оправдателна присъда по обвинение, че е държала наркотични вещества с цел разпространение не обосновава правен интерес за Н. С. от оспорване на ПМС №23/1998г. Позовавайки се на Решение №5 от 17.04.2007г. на КС по к.д. №11/2006г., съдът приема, че активна легитимация за оспорване имат всички правни субекти в случаите, когато подзаконовия нормативен акт пряко засяга права, законни интереси или създава задължения за тях. Както оправдателната присъда, така и вероятността жалбоподателката в бъдеще да извърши противоправно поведение, имащо връзка с наркотични вещества и в хода на наказателно производство да бъдат засегнати или застрашени от засягане нейни права или законни интереси именно във връзка с прилагане на ПМС №23/1998г. не обосновава според тричленния състав правен интерес към момента. Определението е правилно. Законосъобразно по смисъла на чл.186 АПК е прието от съда, че правният интерес за оспорване на подзаконовия нормативен акт, следва да е конкретен и непосредствен, т.е. следва и е в тежест на оспорващия да установи, че оспореното ПМС №23/1998г., засяга неговата правна сфера, или би могло да я засегне, тъй като създава за него конкретни задължения. Съдът правилно е отчел, че правният интерес не може да бъде обоснован само с наличие на предишни наказателни производства и оправдателна присъда за жалбоподателката, както и възможността оспореното ПМС в бъдеще да засегне нейни права и законни интереси. Така заявения от жалбоподателката правен интерес е абстрактно обоснован, което сочи на липса на правен интерес по смисъла на чл.159,т.4 вр. с чл.186,ал.1 и чл.196 АПК. Съгласно чл. 186, ал.1 АПК право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебното обжалване и за него съдът следи служебно. Интерес от съдебно обжалване на подзаконов нормативен акт, притежават само онези лица, по отношение на които актът нарушава права или законни интереси. В случая се имат предвид онези права и интереси, които са законово признати-визирани в правна норма. По принцип интересът следва да е правен, пряк и личен. Правен е когато се цели премахване на неблагоприятни правни последици или постигане на благоприятни правни последици за жалбоподателя. Личен е в случай че, обжалвания акт засяга правната сфера на жалбоподателя, а пряк - когато с обжалвания акт се отнемат права или се създават задължения, без за това да е необходимо да се издава някакъв последващ административен акт. Правният интерес на оспорващия се обосновава с наличие на предишни наказателни производства и оправдателна присъда за жалбоподателката по обвинение за държане на наркотични вещества с цел разпространение, както и възможността оспореното ПМС в бъдеще да засегне нейни права и законни интереси. Така заявения интерес не е правен, пряк и непосредствен. Правото на обжалване е процесуална възможност и се реализира от носителя на това право при строго определени законови предпоставки. Наличието на правен интерес от оспорване на административните актове е конституционно изискване, изрично посочено в чл. 120, ал. 2 КРБ, който определя обжалваемост на всички административни актове, но при задължителното условие- обжалваният акт да засяга лицето, което го обжалва, т.е. същият да има пряк и непосредствен интерес от обжалване. Този конституционен принцип е заложен и в разпоредбите на чл. 147, ал.1 и чл. 186, ал. 1 от АПК. Според Решение № 5/ 17.04. 2007 г. по конституционно дело № 11/ 2006г., нормативният административен акт засяга широк кръг от граждани, чиито законни интереси не само са засегнати, но и могат да бъдат засегнати. Затова и чл. 186, ал. 1 АПК е посочил, че право да обжалват имат и лицата, които могат да бъдат засегнати от него. В случаите, когато нормативният административен акт регламентира положението на определен кръг физически или юридически лица, легитимирани да го обжалват са само тези, чиито права актът, засяга или би могъл да засегне. С оглед на законовата уредба на правото на обжалване на подзаконовите нормативни актове, тричленен състав на Върховен административен съд е направил обосновани изводи за липсата на правен интерес от оспорване, което сочи на недопустимост на жалбата на основание чл. 159, т. 4 АПК. Граматическото и логическото тълкуване на чл. 186, ал. 1 АПК води до извода, че правото на оспорване на административните актове е обусловено от наличие на личен и пряк интерес у оспорващия. Интересът е личен и пряк, когато оспорения акт непосредствено засяга правната сфера на оспорващия или създава опасност от непосредствено засягане на негови права, свободи и законни интереси, или непосредствено създава задължения за него. В случая нито една от тези предпоставки не е налице. Както правилно се е позовал съдът в Решение № 5/ 17.04. 2007 г. на КС по конституционно дело № 11/ 2006г., активна легитимация имат всички правни субекти в случаите, когато подзаконовия акт пряко засяга права, законни интереси или създава задължения за тях. Засягането на права не означава непременно настъпването на вреди за правните субекти като предпоставка за обжалването, а една възможност за засягане на права. В това свое решение Конституционният съд приема, че във всички случаи при съдебно обжалване на актове на изпълнителната власт от страна на граждани и юридически лица интересът следва да се обосновава. Това произтича от изискването за правна сигурност, което е основен компонент на принципа за правовата държава (Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8 от 2004 г.). Според него легитимацията при съдебната защита на правата от страна на гражданите и юридическите лица срещу актове на изпълнителната власт, която допуска Конституцията, е максимално отворена, но не и безгранична, и в това отношение законодателят не е предвидил actio popularis или възможността на всеки всякога и за всички да атакува актове на изпълнителната власт. Да се приеме обратно означава, че правото на защита се отъждествява с публичната функция за контрол на законността. Обосновано решаващият съд констатира, че както оправдателната присъда на жалбоподателката, постановена преди оспорването, така и хипотетичното засягане в бъдеще на права и законни нейни интереси от прилагането на ПМС №23/1998г. в рамките на предполагаемо наказателно производство не обосновават пряк, личен и непосредствен интерес от оспорването на процесното ПМС. В случая не е изпълнено изискването за обосноваване на правен интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка за упражняване правото на жалба срещу подзаконов нормативен акт. С оглед на изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че оспореното определение на Върховен административен съд, Пето отделение, като правилно и обосновано, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 236 АПК, във връзка с чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия,