Определение № 3458 от 24.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4909/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Г. В., в качеството й на адвокатски пълномощник на ищеца Т. Т. Т., срещу определение № 17409/18.09.2025г. по в.гр.д.№ 13694/24 по описа на СГС, ІІГ ВС, с което е оставено без уважение искането по молба вх.№ 57185/12.05.2025г. на адв.В. за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Жалбоподателят твърди, че разноски му се следват предвид факта, че въззивната жалба на ответника е била отхвърлена и независимо от обстоятелството, че неговата / на ищеца/ въззивна жалба също е била отхвърлена. Насрещната страна по частната жалба – ответникът „Браузуейв“ АД, [населено място], не е депозирал становище. Настоящият състав на ВКС, като съобрази доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира частната жалба за основателна по следните съображения: Атакуваното определение е постановено по искане на адвокатския пълномощник на ищеца адв. В. за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 вр. с чл. 38, ал.1, т.2 ЗА за представителство пред въззивния съд за защита срещу въззивната жалба на ответника. За да остави искането без уважение, въззивният съд е съобразил, че развилото се пред него производство е образувано по две въззивни жалби – на ищеца и на ответника; с въззивното решение жалбите и на двете страни са отхвърлени в резултат от което е потвърдено изцяло първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 344 т.1 и т.2 КТ са уважени, а този по чл. 344 т.3 вр. с чл. 225, ал.1 КТ е уважен частично. Като е съобразил липсата на промяна по съществото на спора, въззивният съд е счел, че разноските за въззивното производство следва да останат за сметка на всяка от направилата ги страна. Според константната съдебна практика, намерила израз в определение № 28 от 26.01.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4596/2019 г., IV г. о.; Определение № 45 от 10.02.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2779/2020 г., IV г. о., Определение № 12 от 11.01.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1488/2020 г., I т. о.; определение № 360 от 12.5.2014 г. по ч. т. д. № 1009/2014 г. на ВКС, І т.о. и др., правилото на чл. 78 ГПК за съразмерно заплащане на разноските се прилага и в случаите, когато и двете страни са подали въззивни жалби срещу неизгодната за всяка от тях част от първоинстанционното решение. Ако последното бъде потвърдено т.е. не бъдат уважени жалбите и на двете насрещни страни, искът остава уважен в същата част, поради което ответникът дължи заплащане на направените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната инстанция съразмерно /пропорционално/ на уважената част от иска, а ищецът – разноските на ответника за въззивното производство съразмерно с отхвърлената с въззивното решение част от иск. Обжалваемият интерес за всяка от страните се определя не само от претенцията, в защита на която е подадена собствената въззивна жалба, но и от размера на претенцията по въззивната жалба на противната страна, по която страната се защитава. Атакуваното определение е в противоречие с цитираните разрешения и съответно в нарушение правилото на чл. 78, ал.1 ГПК. След като въззивният съд не е уважил въззивната жалба на ищеца, но е отхвърлил въззивната жалба на ответника срещу решението, ищецът има право на разноски, съответно се дължи възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА на адвоката му за защита срещу жалбата на ответника, при съобразяване обжалваемия с последната интерес / в случая няма спор, че той е 46 134,50 лева/ и извършената във връзка със защитата срещу жалбата на ответника работа. Като съобразява, че адв. В. е депозирала пространен отговор на въззивната жалба на ответника, явила се е в единственото съдебно заседание, в което въззивното производство е приключило и е пледирала за отхвърляне на въззивната жалба на ответника, а фактическата и правна сложност на спора в пренесения му пред въззивния съд с жалбата на ответника вид е сравнително висока, настоящият състав определя на 800 евро следващото се на адв.В. на основание чл. 38, ал.2 ЗА възнаграждение. По изложените съображения атакуваното определение следва да бъде отменено и на основание чл. 248, ал.1 ГПК бъде допълнено въззивното решение, като бъде осъдено „Браузуейв“ АД да плати на адв. Г. В., на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата 800 евро –адвокатско възнаграждение за представителство на ищеца пред въззивната инстанция. Така мотивиран, настоящият състав на ВКС