Определение № 13154 от 17.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11701/2025 г.

Производството по делото е по чл. 229 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Н. Б. В., чрез адвокат Мандиков, срещу определение № 34143 от 18.10.2025 г., постановено по адм. дело № 10220/2025 г. по описа на Административен съд – София-град. С доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон иска отмяната му, както и присъждане на разноски по делото за двете инстанции. Ответникът – областен управител на област София, взема становище за неоснователност на частната жалба и правилност на обжалваното определение. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение съдът на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК е оставил без разглеждане жалбата на Н. Б. В. срещу мълчалив отказ на областен управител на област София да се произнесе по заявление за заверка на молба-декларация за обстоятелствена проверка, а именно има ли имотът държавен характер или няма такъв. За да постанови този резултат съдът е приел, че със заявление от 27.08.2025г., Н. В. е сезирала ответника с искане да й бъде предоставена административна услуга - удостоверяване на обстоятелството дали за поземлен имот, находящ се в гр. Банкя, има, респ. няма съставен акт за държавна собственост. По това заявление на 30.09.2025г. е било издадено удостоверение, в което е посочено, че за имота няма съставен АДС по реда на ЗДС /обн. ДВ. бр.44/1996г./. Този имот е бил предмет на АДС № 774/1987г. и АДС № 906/12.02.1990г., като със заповед № РД57-252/11.12.2003г., изменена със заповед към № РД57-252/11.12.2003г. от 29.12.2003г. на областен управител на област София, същият е отписан от актовите книги за държавна собственост. Към момента на образуване на съдебното производство - 01.10.2025 г. е издаден административен акт, който е благоприятен за заявителката, удовлетворени са нейните законни интереси, при което не е налице формиран мълчалив отказ по подадената молба и няма постановен неблагоприятен акт, с който пряко и непосредствено се накърняват права и законни интереси на жалбоподателката. Въз основа на тези обстоятелства е приел, че оспорването е недопустимо по см. на чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК. Определението е валидно, допустимо и правилно. Заверката на молба-декларация по чл. 587 ГПК е вид административна услуга по см. на § 1, т. 2, б. "в" от ДР на Закона за администрацията като волеизявление за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права и задължения. Установено е по делото, че исканата в случая услуга е извършена, издадено е удостоверение, в което е отразено, че за имота няма съставен акт за държавна собственост. Отбелязването в него, че такъв акт е имало, но е последвало отписването му от актовите книги въз основа на заповед на областния управител не основава друг извод. При правилно приложение на закона при това положение е изводът в обжалваното определение, че към момента на постановяване на обжалваното определение, не е налице мълчалив отказ, оспорването на който е направено с подадената до съда жалба. Предвид изложеното, постановеното от административният съд определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на частния жалбоподател за присъждане на разноски по делото за касационната инстанция е неоснователно. Основателно е обаче искането за допълване на първоинстанционното определение в частта му за разноските, тъй като първоинстанционният съд не се е произнесъл по отправеното до него искане с подадената до него жалба. Съгласно разпоредбата на чл. 176а, ал. 4 АПК при подадена касационна жалба срещу решението, касационният съд се произнася и по искането за изменение или допълване в частта за разноските, ако такова е направено. Ответникът с поведението си е станал причина за завеждане на делото, поради което и дължи разноски. Административният акт е издаден след подаване на жалбата против оспорения отказ и след изтичане на законоустановения срок за произнасяне. В случая сторените по делото разноски в първоинстанционното производство от жалбоподателката са внесена държавна такса в размер на 10 лева и договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, съгласно представен договор за правна защита и съдействие. Съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента, който размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. В случая правната помощ се изразява в изготвяне и подаване от процесуалния представител на жалба до съда. След като не е осъществено процесуално представителство, приложима е разпоредбата на чл. 9, ал. 1, във вр. с чл. 8, ал. 3 и § 1 от ДР на Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа. Настоящата инстанция намира, че дължимите се в случая от ответника разноски на сума в размер на 760 лева, от които адвокатско възнаграждение в размер на 750 лева с оглед характера и обема на осъществената правна помощ при приложението на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата и при съобразяване с Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г. и 10 лева внесена държавна такса. В този размер искането е основателно и следва да бъде уважено. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, във връзка с чл. 236 от АПК Върховният административен съд, трето отделение