Решение № 394 от 15.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9767/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на зам. кмета на Община Севлиево, чрез адв. Шопов, срещу Решение №863/26.06.2025г., постановено по адм. дело №22/2025г. по описа на Административен съд - Габрово. С доводи за неправилност на решението, като постановено в нарушение на процесуалния и материален закон и при необоснованост, се иска отмяната му и постановяване на друго, с което жалбата срещу оспорената заповед да се отхвърли. Претендира се присъждане на разноските пред двете съдебни инстанции. В съдебно заседание, чрез адв. Шопов, поддържа касационната жалба. Ответникът - Б. М. Б., чрез адв.Георгиев, в писмен отговор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на направените по делото разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна. Първоинстанционното производство е инициирано по жалба на Б. М. Б. срещу Заповед № 16 от 07.01.2025 г. на заместник - кмет на Община Севлиево, с която на основание чл.225а, ал.1 от ЗУТ, във връзка с чл.225, ал.2, т.2 от ЗУТ, в качеството му на собственик, му е наредено премахването на незаконно изграден строеж от „шеста категория“ – гараж, представляващ стоманобетонова конструкция с размери 5.40 м. х 3.30 м. и височина от 2.30 м., изпълнен без издадено разрешение за строеж /РС/ и правно основание, находящ се в УПИ XI, кв. 112 по плана на гр. Севлиево - общинска собственост, определен е един месец срок за доброволно изпълнение. С обжалваното решение заповедта е отменена. За да постанови този резултат, съдът приема, че е издадена от орган с делегирани права от компетентен орган, при спазване правилата на чл.225а, ал.2 от ЗУТ, но при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и неговата цел. От фактическа страна приел, че административното производство е започнало с проверка завършила с издаване на Констативен акт /КА/ № 30 от 19.12.2024 г. от длъжностни лица по контрол на строителството при Община Севлиево, в който е отразено, че строител, възложител, собственик и изпълнител на проверявания обект е Б. Б.. Строежът е от „шеста категория“ - гараж, със стоманобетонова конструкция с размери 5.40м. х 3.30 м. и височина от 2.30 м., изграден без разрешение за строеж, в УПИ XI, кв. 112 по плана на гр. Севлиево, построен в нарушение на чл. 148, ал. 1 от във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, тъй като е извършен без одобрени инвестиционни проекти и/или без разрешение за строеж. На адресата на КА е предоставена възможност за подаване на възражение и същият е подал такова. Страните не спорят, че процесният обект е изграден от оспорващия, без строителни книжа и документи за собственост, без разрешение за строеж или скица на главен архитект и че се намира в посочения УПИ. Спорът е сведен до това дали същият подлежи на премахване като незаконен при наличието на издадено Удостоверение № У3018-56 от 20.04.2010 г. на кмета на Община Севлиево и извършената въз основа на него регистрация по НПУРОС. Съдът приел, че издаването на това Удостоверение не води до узаконяване на обекта. С него се уреждат друг тип отношения – на ползване на общински имот по посочения начин без правно основание, което самата община третира изрично като „нарушение“. Този тип отношения обаче имат гражданскоправен характер и не касаят настоящия правен спор. Другият спорен въпрос между страните е – допустим ли е процесния строеж, съгласно приложимите норми на ЗУТ, респективно – нормите, действали по време на изграждането му. В хода на административното производство този въпрос не е изследван. От доказателствата по делото, съдът приел, че строежът е изграден от адресата на заповедта в общински поземлен имот през 1992г. Няма учредено право на строеж, право на ползване или уредени наемни правоотношения със собственика на терена. За него няма уредена собственост върху терена, както и траен градоустройствен статут според застроителния план, но строежът отговаря на действащите към него момент строителни правила и норми по ЗТСУ и ППЗТСУ. Счел, че за него не може да се приложи нормата на §.16, ал. 1 от ДР на ЗУТ, но би могла да се приложи нормата на §.127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ, според която строежи, изградени до 31 март 2001 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени, или по действащите разпоредби съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване или забрана за ползване. Извел правен извод, че с процесната заповед, се постановява премахването на търпим строеж и в производството по издаването й административният орган не е изследвал този въпрос и не е изложил мотиви, поради което отменил същата, като незаконосъобразна. Решението е валидно и допустимо, но неправилно по следните съображения: Изложените в процесната заповед фактически и правни основания съответстват на описаното в съставения по реда на чл. 225а, ал. 2 от ЗУТ КА, въз основа на който същата е издадена. Волята на административния орган относно местоположението и обема на процесния строеж е ясно изразена. Процесния обект е строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, от VI - та категория, изпълнен без одобрени проекти и разрешение за строеж, съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, и този въпрос не е спорен между страните. След като строителството е извършено без разрешение за строеж и одобрени строителни книжа, същото изпълва състава на нарушението по чл.148, ал.1 от ЗУТ, според който строежи могат да се извършват само ако са разрешени съгласно този закон. Оспореният акт съответства на целта на закона - недопускане на незаконни строежи по чл.225а, ал.1 от ЗУТ при наличие на основание за тяхното премахване, установено в чл.225, ал.2 от ЗУТ. В заповедта има точно формулирано разпореждане в диспозитивната част за неговото премахване. Вярно е, че в заповедта не е обсъдено дали строежът е търпим, но това не е порок от категорията на съществените, тъй като съдът е длъжен служебно да изследва този въпрос, както и е сторил. Противно на приетото от първоинстанционния съд, процесният строеж не е търпим такъв. В конкретния случай, с оглед установената година на извършването му, приложима се явява нормата на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ, а не нормата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, която съдът неправилно приел, че е приложима. Визираният в последната режим на търпимост не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а само тези, които не се обхващат от различните хипотези, обективирани в трите алинеи на § 16 от ПР на ЗУТ. Релевантните обстоятелства за търпимост на един строеж, съгласно приложимата разпоредба на § 16, ал. ал. 2 от ПР на ЗУТ, са дали строежът е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му /ЗТСУ и ППЗТСУ/ или съгласно сега действащите по ЗУТ, и дали е бил деклариран от собствениците му пред одобряващите органи в срок до 31 декември 1998г. В съответствие с цитираната приложима разпоредба, кумулативно с изискването за допустимост на строежа по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ, е предвидено и допълнително условие, за да се признае търпимостта на строежа, а именно – строежът да е бил деклариран от собствениците пред одобряващите органи по ал. 2 на § 16 от ПР на ЗУТ в срок до 31 декември 1998 г. От приетите по делото писмени доказателства не се установява това изискване да е било изпълнено по отношение на процесния строеж. Само на това основание същият не могат да се квалифицира като търпим, доколкото предпоставката е кумулативна и неосъществяването й изключва строежа от категорията на ползващите се с търпимост, независимо дали е допустим по подробен устройствен план и по правилата и нормативите, действали към момента на извършването му или понастоящем. В случая, за пълнота, следва да се отбележи, че процесният строеж не е бил допустим и по правилата на ЗТСУ и ППЗТСУ /отменени/, действали към момента на извършването му. Същият е построен в чужд поземлен имот - УПИ XI, кв. 112 по плана на гр. Севлиево, без учредено право на строеж от собственика на имота и в разрез със строителните предвиждания на градоустройствен статут и застроителния план на този поземлен имот, действали към 1992г. С оглед гореизложеното, доводите за незаконосъобразност на оспореното съдебно решение, развити в касационната жалба, се явяват основателни. Оспорената заповед е валиден и законосъобразен административен акт, поради което оспорването ѝ е неоснователно. Като достига до извод в обратен смисъл, съдът постановява обжалваното решение в противоречие с материалния закон. Същото следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се отхвърли жалбата на Б. М. Б. срещу процесната заповед. При този изход на спора, своевременната претенция на касатора за присъждане на разноските, направени пред двете съдебни инстанции, се явява основателна. В полза на същия следва да се присъдят разноските пред първата и пред касационната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на по 1500 /хиляда и петстотин/ лева с включено ДДС за всяка от инстанциите и заплатената държавна такса за касационното производство в размер на 70 /седемдесет/ лева, или общо в размер на 3070 /три хиляди и седемдесет/ лева. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,