Определение № 3366 от 31.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2490/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Н. Г. Ч., гражданка на Република Турция, против определение № 1222/13.01.2025 г., постановено по адм. дело № 77/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което на основание чл. 159, т. 1 АПК жалбата й срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза Д), постановен от консулско длъжностно лице от Генералното консулство на Република България в Одрин, Турция, е оставена без разглеждане, а производството по делото- прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и при необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване, неблагоприятен за страната в производството акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на производството и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на Н. Ч., гражданка на Република Турция, срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза Д) на консулското длъжностно лице от Генералното консулство на Република България в Одрин, Турция. В жалбата е посочено, че с постановения отказ са нарушени правата на жалбоподателката, установени в чл.6, 13 и 14 от ЕКПЧ. Изложени са и конкретни факти във връзка с твърдяното нарушение на правото на справедлив съдебен процес и на правото на труд на основа дискриминация по етнос и религия. С оспореното определение съдът е приел, че така издадения отказ не подлежи на обжалване на основание чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България, поради което е оставил жалбата без разглеждане и производството по делото е прекратено. Прието е, че в случая няма засягане на гарантираните от ЕКПЧ основни права и свободи на жалбоподателката. Посочено е, че само по себе си позоваването на чл.6, 13 и 14 от ЕКПЧ не може да обоснове допустимост на жалбата, доколкото законодателят изрично е предвидил, че отказите за издаване на виза Д не подлежат на съдебно обжалване. Така постановеното определение е неправилно. Обжалваният пред Административен съд София – град отказ е постановен по искане на жалбоподателката за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид "D") по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ. Чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ предвижда, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С приемането на това ограничение е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Съобразно посочената правна уредба, отказите за издаване на дългосрочна виза подлежат на съдебен контрол единствено в случай на претендирани от жалбоподателя нарушени чрез отказа основни права, гарантирани му от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. В настоящата хипотеза такива оплаквания са наведени със самата жалба- изрично е посочено, че е налице нарушение на забраната за дискриминация (чл.14) и жалбоподателката е дискриминирана на основание етнос и религия, което е нарушило и правото й на труд. В мотивите на обжалвания акт първоинстанционният съд е посочил, че фирмата, на която жалбоподателката е търговски представител, продължава да съществува, а предвид съвременните методи на комуникация, развиването на търговска дейност не налага личното присъствие на жалбоподателката в страната. Поради това съдът е направил е извод, че след като няма засягане на права по ЕКПЧ, жалбата е процесуално недопустима. Този извод на първоинстанционния съд е изведен при неправилно тълкуване на нормата на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ. Както вече се посочи по-горе, за да е допустима жалбата против отказ за издаване на виза Д, е необходимо и достатъчно оспорващият да посочи конкретните обстоятелства, поради които с отказа за идване на виза, се нарушава упражняването на гарантирани от Конвенцията права и свободи. Едва с решението си по съществото на спора, след като прецени събраните в хода на процеса доказателства, съдът следва да установи дали оплакването за нарушаване на основни права е основателно. Като е сторил това в рамките на проверката по допустимост и редовност на жалбата, съдът е допуснал и съществено процесуално нарушение, в резултат на което е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Предвид така установените нарушения, обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно, а делото следва да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по него, но от друг състав на първоинстанционния съд, тъй като досегашния състав е изложил мотиви и по съществото на спора.