Определение № 4194 от 19.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 255/2023 г.

Производството е по чл.248 ГПК. По делото е постановено решение № 130 от 26.10.2023 г., влязло в сила от същата дата, с което „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на Р. П. Т. сумата 12 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.10.2016 г. до окончателното й изплащане и 1 680 лв разноски за касационното производство. Процесуалният представител на ищеца е поискал с молба вх.№ 15340/ 27.11.2023 г. така постановеното решение да бъде изменено в частта за разноските. Поддържа, че съдът не е присъдил адвокатски хонорар за процесуално представителство пред въззивния съд, осъществено на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗА, което счита за дължимо в размер 1 584 лв с ДДС. Освен това поддържа, че съдът е пропуснал да присъди и част от платената държавна такса по делото, с оглед частичното уважаване на касационната жалба – 258 лв от общо платени такси в размер 430 лв. В този смисъл моли решението да бъде изменено в частта за разноските. Ответната по молбата страна „Дженерали застраховане“ АД я оспорва, като поддържа, че дължимите за предходната инстанция разноски били извън обхвата на решението на ВКС. Ищецът нито поискал изменение на решението на САС в частта за разноските, нито го обжалвал в тази част, с изключение на формулираното искане да бъде отменено въззивното решение в частта, осъждаща ищеца да заплати разноски на ответника. Оспорва и искането за присъждане на разноски за държавни такси като заявява, че то „... не кореспондира на обстоятелствата по делото…“. Съдът намира молбата за допустима, а разгледана по същество – за частично основателна. По делото са доказани разходи от страна на ищеца в касационното производство в претендирания от него размер – 2 800 лв адвокатско възнаграждение, платено за защита пред тази инстанция и платени държавни такси в размер общо 430 лв. От тези разходи той има право на 60 %, тъй като при обжалваем интерес от 20 000 лв касационният съд е уважил жалбата до размер 12 000 лв. Дължими са 1 680 лв от адвокатското възнаграждение и 258 лв от платените държавни такси. Те са включени в представения от процесуалния представител на ищеца списък по чл.80 ГПК, присъждането им е поискано, но при постановяване на окончателното решение съдът е присъдил дължимата част от възнаграждението /1 680 лв/, а е пропуснал да присъди частта от дължимите такси /258 лв/. В тази част искането за изменение на решението в частта за разноските е основателно и следва да бъде уважено, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца още 258 лв разноски за касационната инстанция. В останалата част искането е неоснователно. В производството пред апелативния съд въззивници са били и двете страни по делото. Жалбата на ищеца е уважена изцяло, а тази на ответника – частично. Въпреки това въззивният съд е отказал да присъди разноски на страните за адвокатско възнаграждение, включително да определи такова на процесуалния представител на ищеца на основание чл.38 ал.2 ЗА. Изменение на въззивното решение в частта за разноските не е искано, нито такива разноски са включени в списъка по чл.80 ГПК, представен пред касационната инстанция. Единственото формулирано искане в касационната жалба относно разноските е за отмяна на въззивното решение в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за държавна такса. Това искане е уважено с решението, чието изменение се иска, а за други разноски, дължими пред въззивния съд, но останали неприсъдени от него, касационната инстанция няма право да се произнася. Такова произнасяне страната е следвало да поиска от въззивния съд по реда на чл.248 ГПК, съответно да обжалва постановения от този съд акт, ако не я удовлетворява. По изложените съображения и на основание чл.248 ал.1 ГПК съдът