Определение № 8924 от 17.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8632/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Л. В. Н., чрез адв. Вълканов, против определение № 17362 от 07.05.2026 г. по адм. дело № 3808/2026 г. на Административен съд София –град, с което жалбата му против заповед № РПД26-РД09-33/12.03.2026 г. на кмета на Район „Подуяне“, Столична община е оставена без разглеждане на основание чл. 159, т. 4 АПК и производството по делото е прекратено. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, тъй като има пряк и непосредствен правен интерес от оспорване на административния акт, за който не му е осигурена възможност да представи доказателства. Моли определението да бъде отменено и делото да бъде върнато на административния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – кмет на район „Подуяне“, Столична община, оспорва частната жалба. Моли определението на административния съд за бъде оставено в сила, с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Като взе предвид изложеното в частната жалба и данните по делото Върховният административен съд, второ отделение, констатира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Първоинстанционният съд неправилно приема, че за жалбоподателя Н. не е налице правен интерес от оспорване на заповед № РПД26-РД09-33/12.03.2026 г. на кмета на Район „Подуяне“, Столична община, с която на основание чл. 225а, ал. 1 ЗУТ е наредено премахването на незаконен строеж „метален гараж № 10", находящ се в ПИ с идентификатор 68134.612.288 по КККР на гр. София – частна общинска собственост, [заличен текст], Столична община, разположен зад сградата на [улица]. Заключението на съда в този смисъл е изведено формално, без да са съобразени твърденията на жалбоподателя и да са събрани поисканите доказателства. Заповедта е издадена срещу неизвестен извършител, поради което съдът не може да изключи автоматично оспорващия от кръга на лицата пряко и непосредствено засегнати от административния акт, а следва да изясни правния му интерес от обжалване и да събере доказателства в този смисъл. В случая жалбоподателят излага твърдения, че е собственик на строежа и го ползва в това качество, както и такива относно момента на изграждане, в чиято подкрепа желае да ангажира гласни доказателства. Съобразно направените твърдения оспорващият попада в кръга на лицата по чл. 225а, ал. 5 вр. чл. 161, ал. 1 ЗУТ и е неблагоприятно засегнат от административния акт, тъй като правните последици от изпълнението на заповедта ще настъпят в неговата правна сфера. Това обоснова и правния му интерес от оспорване на административния акт. Обратното би означавало жалбоподателят да понесе негативни правни последици от изпълнението, без да може да защити правата си. В подкрепа на направения извод за допустимост на обжалването е и разпоредбата на чл. 214, т.1 ЗУТ, според която право да оспорят индивидуален административен акт по ЗУТ имат и лица, които не са посочени като адресати на акта, когато се създават задължения за тях или се засягат техни права и законни интереси. С оглед изложеното изводът на административния съд за недопустимост на жалбата поради липса на правен интерес за оспорващия е неправилен. Това налага обжалваното определение да бъде отменено, а делото - върнато на същия съд за продължаване на процесуалните действия, като на оспорващия се даде възможност да установи правния си интерес и да представи доказателства в този смисъл. По тези съображения Върховният административен съд, второ отделение,