Определение № 2614 от 19.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3481/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Надя Груп 93“ ЕООД, чрез адв. В. В., срещу определение № 1279/15.05.2023г. по ч.гр.д.№ 1259/23г. по описа на САС, 11 ти състав, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд от 01.12.2022г. по гр.д.№ 7598/20г. за спиране на същото до приключване на гр.д.№ 3756/21г. по описа на СГС. С обжалваното определение въззивната инстанция е очертала предмета на двете дела - спряното е по евентуални осъдителни искове на „Надя Груп 93“ ЕООД, като упражняващо правата на длъжника М. Б., и М. Б., срещу Р. Г., за заплащане на част от продажната цена по договор по нотариален акт № 110/18.10.2018г., а гр.д.№ 3756/21г. има за предмет иск на Р. Г. срещу М. Б. за прогласяване нищожността на договора по нотариален акт № 110/18.10.2018г. и по това производство „Надя Груп 93“ ЕООД е привлечено като трето лице помагач - и е приела да е несъмнено, че валидността на процесния договор е определяща за изхода на спора за заплащане на сумите по него. Мотивирала е извода си, че по иска за реално изпълнение по договора, независимо от наличието или липсата на възражение за нищожността му, няма да се формира сила на пресъдено нещо по отношение на неговата действителност, тъй като единствен източник на СПН е диспозитивът на съдебното решение, а такъв ще бъде постановен по делото по иска за нищожност на договора. Ето защо и предвид субективния идентитет на двете дела, въззивният съд е заключил, че спорът по гр.д.№ 3765/21г.,СГС е преюдициален спрямо спора по гр.д.№ 7589/2020г.,СГС, поради което е налице основанието на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на последното. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение, като твърди, че не е налице основанието на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. Заявява, че искът по гр.д.№ 3765/21г. е недопустим, тъй като, от една страна, предметът на това дело се припокрива с този на спряното дело, а от друга – е предявен след преклудиране на възможността за възражения на ответника по спряното дело срещу действителността на договора. Сочи, че съгласно разрешенията на т.2 от ТР № 1/27.04.2022г. по т.д.№ 1/2020г. на ОСГТК на ВКС именно съдът, разглеждащ спора за изпълнение на продажбения договор, следва да се произнесе и по валидността на последния, като, ако нищожността му следва пряко от съдържанието и формата, не е необходимо ответникът да се е позовал на нея. В контекста на тези твърдения, като основание за допускане на касационно обжалване поставя следния правен въпрос, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика по т.2 на ТР № 3/22.04.2019г.по т.д.№ 2/2016г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/27.04.2022г. по т.д.№ 1/2020г. на ОСГТК на ВКС: “ Част от предмета на делото, по която се формира сила на пресъдено нещо ли е преценката на съда относно валидност на сделка, когато съдът е сезиран с осъдителен иск, чиято основателност е предпоставена от действителност на сделката?“ Насрещните страни по жалбата – съищецът М. Б. и ответницата Р. Г., не са депозирали становище по същата. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд с обжалваното определение по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, който се свежда до това формира ли решението по иска за реално изпълнение на договор сила на пресъдено нещо относно валидността на този договор, е обуславящ решаващия извод на въззивната инстанция за наличие на преюдициалност. Отрицателният му отговор обаче не е в отклонение от сочената от касатора задължителната съдебна практика. Разрешенията по т.2 на ТР № 3/22.04.2019г.по т.д.№ 2/2016г. на ОСГТК на ВКС касаят силата на пресъдено нещо по частичен иск и са неотносими към настоящия спор, доколкото нито едно от двете дела няма за предмет частичен иск. Отделно, и там се приема вече посоченото в атакуваното определение разрешение на съдебната практика и правната теория, че силата на пресъдено нещо се формира по спорното материално право, а не по юридическите факти, които го пораждат, променят или погасяват. Или извода дали договорът, чието изпълнение се иска, е валиден предпоставя този дали подлежи на изпълнение, но без да е предявен иск за нищожност на договора, не се формира сила на пресъдено нещо относно действителността му. В този смисъл са разрешенията и на ТР №1/27.04.2022г. по т.д.№ 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, на които се позовава жалбоподателят. Там изрично се приема, че при служебната проверка за нищожност на сделката, съдът се произнася в мотивите на съдебното решение, а те не са източник на сила на пресъдено нещо. Оплакванията, касаещи недопустимостта на иска по гр.д.№ 3765/21г., са неотносими към настоящия спор. Те подлежат на преценка единствено от решаващия това дело съд. За произнасящия се по искането за спиране съд от значение е предмета на обуславящото дело и дали то е висящо, което в случая е налице. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение