Определение № 62 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1061/2020 г.

Производството е по чл. 307, ал. 1 ГПК. Постъпила е молба с вх. № 5155065/26.09.2019 г. от Й. С. Ч. за отмяна на влязло в сила решение № 267882/14.11.2017 г. по гр. д. № 10638/2004 г. по описа на Софийски районен съд,потвърдено с решение от 03.08.2018г. по гр.д. №2670 /2018г. на Софийски градски съд. С него на основание чл. 288, ал. 7 ГПК /отм./ е прогласено за обезсилено по право влязло в сила решение № 143/08.02.2017 г., постановено по гр. д. № 1693/2016 г. по описа на ВКС, II ГО, в частта, с която по реда на чл. 288, ал. 3 ГПК / отм./ е поставен в общ дял на Й. С. Ч. и М. С. Ч. – Н. следният недвижим имот: апартамент № 7 в къщата, находяща се в [населено място], [улица] / подробно описан /, с пазарна стойност 100 520 лв. и на основание чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./ гореописаният имот е изнесен на публична продан. Поддържат се основанията по чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Молителят твърди неправилност на първоинстанционното решение, която обосновава с допуснати от съда съществени нарушения на процесуалните правила, довели до непълнота на фактическия и доказателствен материал по делото, а оттук – до невъзможност за разкриване на обективната истина по делото. Твърди, че със становище вх. № 5134101/14.09.2017 г. по гр. д. № 10638/2004 г. по описа на Софийски районен съд ответниците по делото изрично са изявили воля за компенсиране на претендираните от ищеца парични вземания със свои насрещни вземания, които по размер надхвърляли тези на ищеца. С решението си първоинстанционният съд е приел за недопустимо така направеното възражение за съдебно прихващане. Със становище вх. № 55555/20.04.2018 г. по гр. д. № 2670/2018 г. по описа на Софийски градски съд ответниците по делото са отправили до въззивната инстанция искания по чл. 103 ЗЗД, чл. 104 ЗЗД и чл. 221, ал. 2 ГПК за допускане, разглеждане и решаване със сила на пресъдено нещо на волеизявленията им за прихващане, както и за събиране на писмени доказателства и за назначаване на съдебна експертиза с оглед установяване съществуването и размера на насрещните им вземания. С определение от 06.03.2018 г. въззивният съд е оставил исканията за събиране на доказателства и за назначаване на експертиза без уважение, като е посочил, че същите са неотносими към предмета на спора. Молителят счита, че със своите актове съдебните инстанции са нарушили съдопроизводствените правила, вследствие на което делото е останало неизяснено от фактическа страна, а ответниците са лишени от правото им на ефективна защита в процеса. Счита, че изложеното представлява нарушение на установените в чл. 121 и чл. 122 от Конституцията на Република България право на защита на страните във всички стадии на процеса и принципите на равенство и състезателност в процеса. Прилага към молбата за отмяна нотариална покана, връчена на ищеца по делото на 01.08.2012 г. Поддържа и основанието по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК. Твърди, че съдебните инстанции са се произнесли по непредявен от М. Б. З. иск за обезсилване на влязлото в сила решение № 143/08.02.2017 г. по гр. д. № 1693/2016 г. по описа на ВКС, II г.о., доколкото същият не е бил надлежно представляван от посочения като негов пълномощник адвокат А. И.. Твърди, че по делото липсва нарочно адвокатско пълномощно, с което посоченият адвокат да е упълномощаван за предявяване на иск с горепосоченото основание, липсва и сключен между него и ищеца договор за правна помощ и съдействие. Съдебните инстанции, разгледали спора по същество, не са взели отношение по въпроса за представителната власт на адвокат А. И.. Прилага към молбата за отмяна пълномощно за адвокат И. със забележка, че същото е представено по друго дело – гр. д. № 480/2006 г. по описа на Софийски градски съд. В срока по чл. 306, ал. 3 ГПК ответникът по молбата – М. Б. З., чрез пълномощника си адвокат А. И., поддържа становище за нейната неоснователност. Посочва, че не са налице поддържаните основания по чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Претендира разноски в настоящето производство. В срока по чл. 306, ал. 3 ГПК М. С. Ч. – Н. поддържа становище за основателност молбата и моли за отмяна на решението на първоинстанционния съд. При проверка допустимостта на производството, Върховният касационен съд, ІІ г. о., констатира следното: Молбата за отмяна изхожда от легитимирано лице. Разгледана по същество, същата е процесуално недопустима, поради следните съображения: Производството по чл. 303 – чл. 309 ГПК е извъниинстанционно производство за контрол на влезли в сила съдебни решения, основанията за което са изчерпателно изброени в разпоредбите на чл. 303 и чл. 304 ГПК, които очертават и кръга от лица, имащи право да искат отмяна. Съгласно разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК отмяна на влязло в сила съдебно решение страната може да иска, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при разрешаването му, или с които страната не е могла да се снабди своевременно. Oтменителното основание по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК касае случай, в който решението е неправилно поради обективна невъзможност на страната да попълни делото с относими и необходими доказателства, която не се дължи на нейното процесуално поведение за грижливо водене на делото или на допуснати от съда процесуални нарушения. Новите обстоятелства, респ. новооткритите юридически или доказателствени факти, по смисъла на цитираната разпоредба, трябва да са такива, че да са в състояние да променят решаващите фактически изводи, на които се основава атакуваното решение. В конкретния случай, изложените от молителя твърдения за допуснати в инстанционното производство нарушения на процесуалните правила във връзка със събирането на доказателства по отношение направените изявления за прихващане по чл. 103 и сл. ЗЗД са относими към оплакванията му за неправилност на решението, чиято отмяна иска. Същите са заявени пред въззивната инстанция, като са счетени за неоснователни, а направените доказателствени искания – за неотносими. Съгласно разясненията, дадени с т. 10 от ТР № 7/2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК, ВКС, молбата за отмяна няма да отговаря на изискването за редовност, когато молителят е релевирал доводи, които съставляват касационни оплаквания за допуснати от съответния съд процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, които не са обхванати от хипотезите на чл. 303, ал. 1 ГПК. В случая изложените твърдения са именно оплаквания за неправилност на решението, които биха били релевантни в производство за проверка правилността на акта по реда на инстанционния контрол, но не и в извънинстанционното производство по отмяна. Освен това следва да се отбележи, че молителят изрично е посочил, че представената като доказателство в настоящото производство нотариална покана е вече известна на страните, доколкото същата е приложена в първоинстанционното производство по делото като доказателство към становище от 31.10.2012 г. Следователно не представлява ново писмено доказателство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изложеното, не е налице основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се констатира и второто основание за отмяна, поддържано от молителя. По смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК правото да иска отмяна на влязлото в сила съдебно решение принадлежи на страната, чието право на участие в процеса е било накърнено поради нарушаване на съдопроизводствените правила, ненадлежно представляване или невъзможност да се яви пред съда лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее. Само страната, засегната от съответния порок, е легитимирана да иска отмяна, за да се освободи от обвързаността си от неизгодното за нея решение, което е неправилно поради нарушеното й право на участие в процеса. Молителят не разполага с възможност да релевира като основание за отмяна на нарушено според него право на участие на насрещната страна - арг. чл. 26,ал.2 ГПК. Противното би означавало, в нарушение на установената в същата разпоредба забрана, да се придаде правно значение на обективирано в молбата за отмяна упражняване на чужди процесуални права. Не попадат в хипотезата на чл.303,ал.1,т.5 ГПК и поддържаните твърдения за нарушено право на защита и участие в процеса с доводи, че в инстанционното производство не е разгледано направено от молителя възражение за прихващане. Следователно, при липса на изложение на обстоятелства, при чието наличие би било налице предвиденото в закона основание за отмяна, молбата се явява недопустима и не ангажира компетентността на съда, в който смисъл са и задължителните указания на т. 10 от ТР № 7 от 17.05.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. С оглед изхода на производството молителбят следва да заплати на ответника по молбата М. З. направените разноски в размер на 3200 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.