Определение № 285 от 09.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 60225/2016 г.

С молба вх. № 2612/13.03.2018 година адвокат Н. Н. Д., в качеството си на процесуален представител и пълномощник на С. К. И. е поискал да бъде изменено по реда на чл. 248 от ГПК постановеното по делото решение № 252/07.03.2018 година в частта му за разноските, като [фирма] [населено място] бъде осъдено да заплати на адвокат Н. Н. Д. от АК Шумен адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимо се за производството пред въззивната инстанция, съответно за първата такава във връзка с постановения в решението отменителен диспозитив, а също така и адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от исковете за производството пред въззивната, съответно първата инстанция. Ответникът по молбата [фирма] [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 4811/11.05.2018 година, с който е изразил становище, че молбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки данните по делото, намира следното: С постановеното по делото решение № 252/07.03.2018 година съставът на ВКС е отменил частично решение № 681/08.04.2016 година на Апелативен съд София, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 5071/2015 година и е постановил ново, с което е осъдил [фирма] [населено място] да заплати на С. К. И. сумата от още 20 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 55 000.00 лева и дължащото се такова от 75 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени от смъртта на съпруга й Й. И. И., настъпила поради реализирано на 06.07.2012 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 06.07.2012 година до окончателното заплащане. Със същото решение съдът се е произнесъл и по направените в касационното производство разноски, като е осъдил [фирма] [населено място] на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, да заплати на адвокат Н. Н. Д. от АК Шумен сумата от 1356.00 лева адвокатско възнаграждение, определена съобразно уважената част от касационната жалба. Самата сума е определена при спазване на разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като съм нея е включен и ДДС в размер на 20 % върху дължимото се адвокатско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Във връзка с това с решение № 2893/30.04.2015 година, постановено по гр. д. № 1522/2013 година по описа на Софийски градски съд, гражданско отделение, 17-ти състав предявеният от С. К. И. срещу [фирма] [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) е бил уважен за сумата от 85 000.00 лева, като дружеството е осъдено на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, да заплати на адвокат Н. Н. Д. от АК Шумен сумата от 3080.00 лева адвокатско възнаграждение. Това решение е било обжалвано от двете страни в производството, като е било изменено с решение № 681/08.04.2016 година на Апелативен съд София, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 5071/2015 година. С него въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и в частта му, с която като [фирма] [населено място] е осъдено на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, да заплати на адвокат Н. Н. Д. от АК Шумен сумата от 3080.00 лева адвокатско възнаграждение. В мотивите към въззивното решение е посочено, че тази сума не е дължима от [фирма] [населено място], тъй като доказателствата по делото установявали, че преди завеждане на делото на С. К. И. е заплатена сумата от 45 000.00 лева, което не я правело материално затруднено лице по смисъла на чл. 38 от ЗА. Освен това тази сума не била посочена в представените на лист 50-ти и лист 54-ти от първоинстанционното производство декларации във връзка с искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК въпреки предвидената наказателна отговорност за неверни данни, като вероятно въззивният съд е преценил приложените на лист 98-ми от първоинстанционното производство договор за правна защита и съдействие и пълномощно на адвокат Н. Н. Д., в които в раздел договорено възнаграждение е посочено чл. 38, ал. 2 от ЗА. След като е постановил отмяната на първоинстанционното решение в тази му част въззивният съд не се е произнесъл по отношение на евентуално дължимите се на С. К. И. за двете инстанции съдебни производства. Същевременно видно от приложените на лист 34-ти от въззивното производство договор за правна защита и съдействие и пълномощно на адвокат Н. Н. Д., той не е осъществявал представителство по чл. 38 от ЗА в това производство, тъй като е било уговорено и платено адвокатско възнаграждение в размер на 3500.00 лева. С оглед обстоятелството, че въззивният съд не се е произнасял по евентуално дължимите се на С. К. И. разноски, то тя е разполагала с възможността да иска допълване на въззивното решение в тази му част по реда и в сроковете по чл. 248 от ГПК. Тъй като това не е направено възможността й да иска тези разноски не може да се реализира в касационното производство. Освен това присъдената на адвокат Н. Н. Д. в касационното производство сумата от 1356.00 лева не може да бъде присъдена и за производството пред въззивната инстанция, съответно за първата такава. Както се посочи пред въззивната инстанция не е налице осъществявано по реда на чл. 38 от ЗА процесуално представителство, поради което за него не може да бъде присъждано възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА. Що се отнася до първоинстанционното производство то видно от разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА предпоставките за възникване на правото на възнаграждение в хипотезата на безплатно оказана адвокатска помощ и съдействие са две, а именно да е оказана безплатно адвокатска помощ на лице, попадащо в някоя от посочените в закона категории лица и в съответното производство насрещната страна да е била осъдена за разноски. От представените пред първата инстанция договор за правна защита и съдействие е видно, че се твърди дължимо се по чл. 38, ал. 2 от ЗА възнаграждение, но липсват данни, за това при коя от посочените в чл. 38, ал. 1 от ЗАЯ хипотези се осъществява процесуалното представителство. С оглед на това не може да бъде направен обоснован извод за наличието на правото на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, поради което такова не може да бъде присъдено. Заявеното едва с касационната жалба, че представителството е по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, но без отново да се конкретизира, която от предвидените в нея хипотези е налице, се отнася само до касационното производство и не може да санира допуснатия в първоинстанционното такова пропуск. Затова не са налице предпоставките за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в първоинстанционното производство, а що се отнася до въззивното такова в него не е осъществявана безплатна правна помощ и съдействие, поради, което и същите не могат да бъдат присъждани на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА. Предвид горното подадената от адвокат Н. Н. Д., в качеството му на процесуален представител и пълномощник на С. К. И. молба вх. № 2612/13.03.2018 година за изменение на постановеното по делото решение № 252/07.03.2018 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение. .По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение