Решение № 8842 от 11.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11087/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Комисията за защита от дискриминация (КЗД), чрез процесуален представител юрк. С. Чушков, против решение № 31411/25.09.2025 г., постановено по адм. дело № 4360/2025 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е отменено Решение № 103/17.03.2025 г. по преписка № 4/2025 г. на AD HOC заседателен състав на КЗД, в частта му, в която на основание чл. 47, във вр. с чл. 64, чл. 65 и чл. 66 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) е установено, че разпоредбата на чл. 21, ал. 4 от Закона за висшето образование (ЗВО) в частта, регламентираща изискване за минимален успех „добър“ по отношение на лицата, желаещи да се обучават срещу заплащане в образователно-квалификационна степен „магистър“, съставлява форма на непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр. по защитения признак „образование“, и КЗД е осъдена да заплати юрисконсултско възнаграждение на Народното събрание. Касаторът счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Подробни съображения в подкрепа на заявените основания излага в представени пред касационната инстанция писмени бележки. Формулира искане за отмяна на обжалвания съдебен акт. Не претендира разноски по делото. Ответникът – Народно събрание на Република България (НС на РБ), чрез процесуални представители гл. юрк. М. Радославова и юрк. С. Чолакова, в писмен отговор оспорва касационната жалба като недопустима, алтернативно – като неоснователна. Моли обжалваният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Ответникът – Министерски съвет на Република България, чрез процесуален представител, лице с юридическо образование А. Тафров, в съдебно заседание заявява становище за неоснователност на касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Не претендира разноски. Ответникът – Съвет на ректорите на висшите училища в Република България, чрез процесуален представител адв. К. Костов, в съдебно заседание поддържа касационната жалба на КЗД, като препраща към изложените аргументи в становището си, представено в производството пред КЗД. Не претендира разноски по делото. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), състав на пето отделение, като взе предвид наведените касационни основания, становищата на страните и данните по делото, в рамките на дължимата проверка по чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от АПК приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, е основателна. Предмет на оспорване в производството пред АССГ е Решение № 103/17.03.2025 г. по преписка № 4/2025 г. на AD HOC заседателен състав на КЗД, в частта му по т. I, в която на основание чл. 47, във вр. с чл. 64, чл. 65 и чл. 66 от ЗЗДискр. е установено, че разпоредбата на чл. 21, ал. 4 от ЗВО в частта, регламентираща изискване за минимален успех „добър“ по отношение на лицата, желаещи да се обучават срещу заплащане в образователно-квалификационна степен „магистър“, съставлява форма на непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр. по защитения признак „образование“ За да отмени по жалба на НС на РБ Решението на КЗД в обжалваната част, след изясняване на етапите от проведеното административно производство и подробно изложение на становищата на участниците в него, респ. на страните в съдебното производство, решаващият първоинстанционен състав е приел, че Решението на КЗД е постановено от компетентен орган, в съответствие със законовите изисквания относно формата и съдържанието му, при спазване на административнопроизводствените правила, но в несъответствие с материалноправните разпоредби на закона. Този извод съдът е мотивирал със съображения, изведени от практиката на ВАС - цитирано е решение № 5645/25.04.2014 г. по адм. дело № 15991/2013 г. по описа на ВАС, седмо отд., според което правните норми представляват абстрактни правила за поведение и като такива не обективират конкретни действия или бездействия, с които би могло да се осъществи конкретен акт на дискриминация. Според съда с тези норми единствено се създава възможност за извършване на дискриминация по отношение на конкретни лица в определен момент. С приемането на законовата разпоредба на чл. 21, ал. 4 от ЗВО не би могло да се осъществи състав на нарушение на антидискриминационното законодателство по смисъла на чл. 47, т. 1 от ЗЗДискр. Застъпено е становището, че макар КЗД принципно да има правомощието да преценява съответствието на нормативните актове, включително законите, със забраната за дискриминация, когато констатира такова конкретно несъответствие, тя не следва с решение по чл. 65, т. 1 от ЗЗДискр. да установява извършено нарушение по смисъла на чл. 47, т. 1 от с.з., а може да упражни единствено някое от останалите свои правомощия, предоставени в чл. 47, т. 5, т. 6 или т. 8 - може да обжалва съответните разпоредби, които по нейна преценка противоречат на ЗЗДискр. пред ВАС; да отправя предложения и препоръки до държавните и общинските органи за преустановяване на дискриминационни практики и за отмяна на техни актове, издадени в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, както и да прави предложение или препоръка до съответния орган за приемане, отменяне, изменение и допълнение на нормативни актове. По тези съображения първоинстанционният съд е приел, че е налице незаконосъобразност на Решението на КЗД, в обжалваната му част по т. I и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ от АПК го е отменил. Решението е валидно и допустимо, но неправилно – постановено е при неправилно тълкуване и прилагане на приложимите материалноправни разпоредби. С диспозитива на Решението на КЗД, в частта- предмет на оспорване пред административния съд, е установена хипотеза на непряка дискриминация по чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр., произтичаща от разпоредбата на чл. 21, ал. 4 от ЗВО в частта, регламентираща изискване за минимален успех „добър“ по отношение на лицата, желаещи да се обучават срещу заплащане в образователно-квалификационна степен „магистър“, като така установената форма на непряка дискриминация е във връзка със защитения признак „образование“. Решаващ за изхода на спора пред първата инстанция е изводът на АССГ, че КЗД не разполага с правомощие да установява с акт по чл. 47, т. 1 от ЗЗДискр. несъответствие на нормативни (вкл. законови) разпоредби с антидискриминационното законодателство с мотива, че тези разпоредби съдържат общи и абстрактни правила за поведение, които не биха могли да осъществяват конкретен акт на дискриминация. Настоящият касационен състав не споделя горното становище, като счита същото за преодоляно и изоставено в съдебна практика и правната доктрина. Следва най-напред да се има предвид, че цитираното от АССГ решение № 5645/25.04.2014 г. по адм. дело № 15991/2013 г. по описа на ВАС, седмо отд., е постановено през 2014 г., т.е. преди изменението на разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр. (изм. – ДВ, бр. 105 от 2016 г.). От прочита на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр., в настоящата редакция, е видно, че за осъществяване на фактическия състав на този вид дискриминация е необходимо да са налице в кумулация следните елементи: привидно неутрална разпоредба, критерий, практика или друго правило; по-малко благоприятно третиране или поставяне в особено неблагоприятно положение, т.е. негативно засягане на лица (група, общност), носители на защитен признак, произтичащо от привидно неутралните правила; липса на обективна оправданост на тези правила с оглед на законова цел; средствата за постигане на предвидената с прилагането им цел да не могат да бъдат осъществени с други, по-подходящи мерки. Касае се за неблагоприятно третиране на група лица, обособена по защитен признак, спрямо друга група или групи лица, които не са носители на защитените признаци, обособяващи негативно третираната група. От анализа на разглежданата разпоредба следва извод, че по своето естество и правно-нормативна уредба, институтът на непряката дискриминация обхваща по-широк кръг прояви/деяния, съставляващи потенциален носител на нарушение на забраната за дискриминация, закрепена в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. За разлика от пряката дискриминация, която се осъществява посредством конкретен акт, действие или бездействие, представляващо неблагоприятно третиране по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр., във вр. с чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр., спрямо конкретно лице или лица на основата на защитен признак, т.е. по причина на защитен признак, при непряката дискриминация поставянето на лицата в по-малко благоприятно или особено неблагоприятно положение настъпва като последица от прилагането на привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, които на пръв поглед се отнасят по един и същи начин към всички лица, без оглед на защитени признаци, но в действителност тази разпоредба, критерий или практика има или би могла да доведе до несъразмерно по-лош ефект върху дадена група, обособена по защитен признак, в сравнение с друга/и група/и лица. Законът не поставя ограничение и не изброява изрично източниците, в които могат да се съдържат такива привидно неутрални разпоредби, критерии или правила по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр. Изискванията на закона са единствено относно елементите от фактическия състав на непряката дискриминация, както бяха описани в предходния абзац. Следва да се отбележи също така, че трайно възприето в практиката на Европейския съд по правата на човека, Съда на Европейския съюз, Върховния административен съд и самата Комисия за защита от дискриминация е разбирането, че действаща правна норма, в това число и законова, може да бъде предмет на производство по установяване на пряка или непряка дискриминация, когато се твърди, че с нея се въвежда определена форма на неравно третиране или привидно неутрален критерий/правило/практика по някой от защитените от антидискриминационното законодателство признаци. Макар че по този начин изначално се нарушава Конституцията (чл. 6, ал. 2), правните субекти следва да имат гарантирани от закона, дори и ограничени по обхват и резултати, средства за защита срещу такива законови норми, които нарушават техни основни права, каквото е правото на неравно третиране и забрана за дискриминация. Възможността за защита в тези случаи е ограничена от правомощията, които КЗД може да приложи при констатирано несъответствие на нормативен акт с антидискриминационните разпоредби – освен да установи наличие на съответната форма на дискриминация, на което съответства правомощието й по чл. 47, т. 1 от ЗЗдискр., КЗД може да упражни само някое от правомощията си, визирани в т. 5, т. 6 и т. 8 на същата разпоредба, но не и тези по т. 2, т. 3 и т. 4, предвид спецификата на положението на дискриминация, произтичаща от правна норма. В тези случаи КЗД не може да упражни правомощията си, свързани с налагане на принудителни административни мерки и даване на задължителни предписания на нормотворческите органи, доколкото тази възможност е напълно изключена от разпоредбите на чл. 84, т. 1, чл. 114 и чл. 115 от Конституцията, чл. 75-80 от АПК и Закона за нормативните актове. КЗД обаче може да избере измежду останалите правомощия по чл. 47, т. 5, т. 6 и т. 8 от ЗЗДискр. Така например с решение № 7134/25.06.2025 г. по адм. дело № 1915/2025 г. по описа на ВАС, пето отд. е оставено в сила решение № 25300/29.11.2024 г. по адм. дело № 8757/2024 г. по описа на АССГ, с което е потвърдена законосъобразността на Решение на КЗД, установяващо, че разпоредбата на чл. 7, ал. 20 от Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД) е в нарушение на принципа за равно третиране, като с нея се осъществява едновременно пряка и непряка дискриминация по признак „семейно положение“. Със същия акт на КЗД е упражнено и правомощието по чл. 47, т. 8 от ЗЗДискр. - на субектите, притежаващи законодателна инициатива по силата на чл. 87, ал. 1 от Конституцията на РБ, се препоръчва да предприемат съответните действия по изменение на разпоредбата на чл. 7, ал. 20 от (ЗСПД). Примери за производства, в които съдът е обсъдил по същество и разгледал законосъобразността на решения на КЗД, постановени по чл. 65, т. 1 от ЗЗДискр., с които се установява, че норма на закон или подзаконов нормативен акт нарушава забраната за дискриминация и осъществява неравно третирани в някоя от формите по чл. 4, ал. 2 и/или ал. 3 от ЗЗДискр., са и следните решения на ВАС – решение № 2711/25.02.2019 г. по адм. дело № 5704/2017 г., пето отд.; решение № 9036/04.08.2021 г. по адм. дело № 11167/2020 г., пето отд.; решение № 8653/10.09.2025 г. по адм. дело № 4541/2025 г., пето отд. В съответствие с така цитираната практика на ВАС, към която настоящият касационен състав счита, че следва да се придържа при разглеждането на дела със сходен предмет, може да бъде изведено заключението, че нормативните актове не са a priori изключени от приложното поле на чл. 4 от ЗЗдискр., т.е. възможно е същите да обективират конкретна форма на пряка или непряка дискриминация, като при наличие на оплакване в този смисъл, както и в случаите на самосезиране по чл. 50, т. 2 от ЗЗДискр. (какъвто е настоящият), КЗД се произнася по същество на повдигнатия материалноправен въпрос за допуснато несъответствие с разпоредбите на антидискриминационното законодателство. При констатация за извършено нарушение на ЗЗДискр. или на други закони, уреждащи равенство в третирането, вследствие приемането/прилагането на правна норма, КЗД с акт по чл. 47, т. 1, във вр. с чл. 65, т. 1 от ЗЗДискр. установява нарушението (правната норма, от която произтича приетото като незаконосъобразно неравно третиране), неговия извършител (автора на съответния нормативен акт) и засегнатото лице (обособена група лица във връзка със защитен признак), като наред с това може да упражни и някое от правомощията си по чл. 47, т. 5, т. 6 и т. 8 от ЗЗДискр. Като е аргументирал становище в различен смисъл и не е формирал изводи относно материалната законосъобразност на процесното Решение на КЗД, първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до противоречие с приложимия материален закон и в отклонение от актуалната, относима към предмета на спора съдебна практика. Налице е касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. първо и второ от АПК, с оглед на което обжалваното решение следва да се отмени и делото се върне на първата инстанция за разглеждане от друг състав, който след направен подробен анализ и преценка на обстоятелствата по случая в светлината на дадените в настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона да установи релевантните за решаване на правния спор факти - налице ли е възприетата от КЗД хипотеза на непряка дискриминация, произтичаща от разпоредбата на чл. 21, ал. 4 от ЗВО, като изложи мотиви относно материалната законосъобразност на оспорения акт и съответствието му с целта на закона. При новото разглеждане на делото съдът следва да изпълни в пълнота задължението си за извършване на преценка на всички факти и доводи от значение за случая в съответствие с принципа за истинност съгласно чл. 7, ал. 2 от АПК. При този изход на спора не се възлагат разноски за производството пред касационната инстанция. Възлагането им следва да бъде осъществено съгласно чл. 226, ал. 3 от АПК при новото разглеждане на делото. По изложените съображения и на основание на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ, във вр. с чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Пето отделение