Определение № 5686 от 27.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3208/2026 г.

Производство по чл. 229 и сл., във връзка с чл. 154а. (Нов – ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 5.08.2025 г.), ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на П. Т. Д., с [ЕГН], с постоянен адрес в [населено място], област Русе, [улица], приподписана от адв. П. Георгиев от АК - Велико Търново, срещу Определение № 291/29.01.2026 г., постановено по КАНД № 75/2026 г. на Административен съд (АС) - Плевен, с което съдът е спрял производството по делото до произнасяне на Съда на Европейския съюз (СЕС/Съдът) по Дело С-437/2025 г., образувано по преюдициално запитване, отправено с Определение № 882/30.06.2025 г., постановено по КАНД № 152/2025 г. по описа на АС - Габрово. Частният жалбоподател мотивира наличие на касационни основания по чл. 209, т. 3, във връзка с чл. 236 АПК. Защитната теза за неправилност на постановения съдебен акт е аргументирана със съображения за неотносимост към предмета на делото на спора, въз основа на който е образувано Дело С-437/2025 г. по описа на СЕС. Жалбоподателят излага, че вторият въпрос от преюдициалното запитване, отправено от АС – Габрово с негово Определение № 882/30.06.2025 г. по КАНД № 152/2025 г., е формулиран твърде общо, за да има привръзка с разглеждания казус, който, от своя страна, касае приложението на чл. 182, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 21, ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), а не на чл. 93в, ал. 5 от Закона за автомобилните превози (ЗАвтП), какъвто предмет е въведен пред СЕС. Мотивира становище, че отговорът на поставения въпрос не се явява относим към конкретиката на спора пред АС - Плевен и защото преюдициалното запитване касае съответствието с наднационалното право на разпоредби като чл. 93в, ал. 5 ЗАвтП, които предвиждат фиксиран размер на санкциите, докато в случая жалбоподателят е санкциониран въз основа на норма, която предлага достатъчна индивидуализация на нарушението в зависимост от съответните факти – дали нарушението е извършено в или извън населено място, за първи път, повторно или е системно, както и дали е извършено от водач на моторно превозно средство (МПС) по повод на обществен превоз на пътници и опасни товари. По изложените съображения претендира отмяна на обжалваното определение на АС - Плевен и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Не претендира разноски. Ответникът - Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР) - Русе, не ангажира становище по частната жалба. Върховният административен съд, след като обсъди данните по делото и изложените пред настоящата инстанция доводи намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в рамките на законоустановения срок по чл. 230 АПК и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, същата е основателна. Производството пред АС - Плевен е образувано по касационна жалба на П. Т. Д. срещу Решение № 613/11.12.2025 г., постановено по АНД № 1283/2025 г. по описа на Районен съд (РС) – Плевен, с което съдът се е произнесъл по законосъобразността на Електронен фиш К № 10786282, издаден от ОДМВР – Русе, преквалифицирайки нарушението на чл. 182, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 21, ал. 1 ЗДвП, и определяйки наказание от 100,00 (сто) лева. За да постанови атакуваното определение, касационният състав на АС - Плевен е констатирал, че с Определение № 882/30.06.2025 г., постановено по КАНД № 152/2025 г. по описа на АС – Габрово, и на основание чл. 267, § 3 във връзка с § 1, б. "а" и б. "б" от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), е отправено преюдициално запитване до СЕС, по което е образувано Дело С-437/2025 г. Възпроизвеждайки съдържанието на втория въпрос от запитването, съдът е приел, че в случая нормата, въз основа на която е наказан жалбоподателят, предвижда фиксиран размер на санкцията, и доколкото актът на СЕС ще бъде задължителен за българските съдилища, а отговорът ще има значение за правилното приложение на материалния закон и по настоящия спор, е налице основание спиране на делото по чл. 154а, ал. 1, т. 8 АПК. Определението е неправилно. Предметът на настоящата проверка предполага произнасяне по правилността на заключението на АС - Плевен за наличие на основание за спиране на инициираното пред него като касационна инстанция производство, обосновано с отправеното по Дело С-437/2025 по описа на СЕС преюдициално запитване. От ангажираните доказателства се установява, че пред първата инстанция, контрол върху чиито изводи осъществява административният съд, е атакуван Електронен фиш К № 10786282/11.05.2025 г., издаден от ОДМВР – Русе, с който за извършено нарушение на чл. 21, ал. 2, във връзка с чл. 21, ал. 1 ЗДвП, и на основание чл. 189, ал. 4, във връзка с чл. 182, ал. 4, във връзка с ал. 2, т. 3 с.з. е наложено наказание "глоба" в размер на 200,00 (двеста) лева. Преди да разгледа по същество спора за наличие на основание за спиране на производството и за прецизност на изложението настоящият състав на Върховния административен съд намира за необходимо да посочи, че оспорването на електронните фишове се извършва по реда на специално създадения за целта Раздел V "Обжалване на наказателните постановления, решения, предупрежденията, резолюциите и електронните фишове (Загл. изм. - ДВ, бр. 10 от 2011 г., бр. 109 от 2020 г., в сила от 23.12.2021 г.)" от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Като първа инстанция се произнася съответният районен съд (Вж.: чл. 59 ЗАНН), а като втора и последна - съответният административен съд (Вж.: чл. 63в с.з.). С оглед предписанието на чл. 63в ЗАНН решението на районния съд подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в НПК, и по реда на глава дванадесета от АПК. В този смисъл, очевидно касационната проверка на съдебните актове, постановени по реда на ЗАНН, е уредена чрез института на препращането, като към НПК е реферирано единствено по отношение на касационните основания за отмяна, а към АПК - за всички други въпроси извън тях, към които логично се причисляват и случаите на спиране на производството. Спирането на делото е временна недопустимост на развитието на висящ съдебен процес, характеризиращо се със забрана за извършване на процесуални действия в рамките на определен период. В Глава Дванадесета на АПК е поместена уредбата на касационното производство, каквото предвид фактите по делото, е инициирано пред АС - Плевен. Посоченият комплекс от правила не съдържа разпоредба, която да регламентира възможностите за спиране на делото, но чл. 228 АПК въвежда приложение на правилата на първоинстанционното производство към неуредените в Дял Трети въпроси. Нормата на чл. 154а, ал. 1 АПК (Нов – ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 5.08.2025 г.) регламентира изрично основанията за спиране на съдебното производство по административни дела, като т. 8, на която се е позовал съдът, предвижда като такова хипотеза на отправено преюдициално запитване от друг съд по въпрос, обуславящ изхода на спора. Съгласно чл. 4, ал. 3 от Конституцията на Република България (КРБ), РБ участва в изграждането и развитието на Европейския съюз. Правото на Европейския съюз (ПЕС) представлява цялостна нормативна система, изградена в рамките на правомощията, възложени на Съюза и неговия институционен апарат от държавите-членки. Тя въплъщава стремежа към унификация по въпроси, които са от значение за европейската интеграция, стабилността на вътрешния пазар и утвърждаването на общите ценности на съюзните членове. В теорията източниците на ПЕС се подразделят в няколко отделни категории – първично и производно право, общи принципи на ПЕС, международни споразумения, сключени от ЕС и от държавите - членки, и съдебна практика на СЕС. Последната се формира по различни линии, една от които е в изпълнение на предоставената с чл. 267 ДФЕС преюдициална компетентност на Съда. Правомощието на СЕС за произнасяне по преюдициални запитвания е ефективна гаранция за еднообразното тълкуване и прилагане на съюзното законодателство в правната действителност на държавите-членки. То дава отговор за съответствието на конкретна норма с цялостния европейски правов ред и за начина на нейното прилагане. Затова и чл. 628 ГПК, приложим в административния процес на основание чл. 144 АПК, задължава българския съд да отправи запитване до СЕС винаги, когато тълкуването на разпоредба от ПЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото, а чл. 633 ГПК нормативно закрепва в националното право задължителния характер на решенията на СЕС по отношение на всички правораздавателни органи и институции в Република България (РБ). Безспорно исканото тълкуване би могло да има значение не само за конкретния правен спор, по който е отправено преюдициалното запитване, но и за други казуси, възникнали пред националните съдилища. Затова и в чл. 154а, ал. 1, т. 8 АПК законодателят е допуснал временно преустановяване на осъществяваната по повод решаването на висящ правен спор съдопроизводствена дейност, когато отправеното от друг съд преюдициално запитване съдържа въпрос, чийто отговор ще се отрази пряко на крайния резултат по делото. Очевидно, съобразявайки задължителния характер на тълкуването, давано от СЕС при произнасяне по поставен за решаване преюдициален спор, нормотворецът е дал възможност на съда да отложи решаването на съответния казус, за да гарантира съответствие на постановения съдебен акт с практиката на Съда. Този процесуален ход обаче, видно от текста на цитираната разпоредба, е възможен единствено когато подлежащата на анализ от Съда нормативна уредба намира приложение и по спора пред националния съд. В този смисъл преценката по чл. 154а, ал. 1, т. 8 АПК във всеки случай следва да включва мотивиран отговор на въпроса съществува ли пряка зависимост между исканото тълкуване и приложението на материалния закон по съответния спор. Положителната констатация аргументира основанието по чл. 154а, ал. 1, т. 8 АПК, а отрицателната го опровергава, затова и с оглед спазване на изискването за обоснованост на съдебния акт и предоставяне на възможност за неговата пълна инстанционна проверка, е необходимо при позоваване на нормата на чл. 154а, ал. 1, т. 8 АПК съдът да изложи конкретните си съображения относно обусловеността на правния спор от решаването на делото пред СЕС. В случая, от съдържанието на атакуваното определение е видно, че за да обоснове заключението си, съдът е посочил единствено, че му е служебно известен фактът на отправено преюдициално запитване по дело, чийто предмет е сходен с настоящия, поради което и отговорът на един от въпросите (№ 2) има значение за правилното приложение на материалния закон по конкретния правен спор. Тази аргументация категорично не е достатъчна за мотивиране тезата за наличие на основание за спиране по чл. 154а, ал. 1, т. 8 АПК. Лаконичното изявление за сходство между двата спора не обслужва изискванията за обосновка на постановения правен резултат. Решаващият състав е следвало да разгледа казуса в контекста на отправения въпрос и да посочи защо отговорът му би имал пряко значение за изхода по делото. Като не го е сторил, АС – Плевен е постановил неправилно поради наличие на основание за отмяна по чл. 209, т. 3, предл. 3-то, във връзка с чл. 236 АПК, определение, което подлежи на отмяна. В допълнение към горното и за пълнота на изложението настоящият състав на Върховния административен съд намира за необходимо да посочи и че както правилно сочи жалбоподателят, конкретният казус може да бъде разрешен и без тълкуването на СЕС. Поставените пред СЕС въпроси са следните: 1) Съответства ли предвидената в чл. 93в, ал. 5 от Закона за автомобилните превози санкция за нарушението, свързано с ползване на чужда карта на водач, на критериите за прилагане и определяне на размера на глоби и периодични имуществени санкции, предвидени в параграфи 13 и 15 от Регламент за изпълнение /ЕС/ № 6461 от 2012 г. на Комисията от 16.07.2012 г. за определяне на подробни правила относно глобите и периодичните имуществени санкции, съгласно Регламент № 216/2008 г. на Европейския парламент и Съвета, уреждащ прилагането на принципа на съразмерност при налагането на глоби и имуществени санкции от страна на Европейската комисия? Съответстват ли тези санкции на принципа на пропорционалност, който е част от общите принципи на правото на Европейския съюз, който държавите членки са задължени да спазват, съгласно чл. 5, §.4 от Договор за Европейски съюз, тъй като разпоредбата предвижда санкция във фиксиран и висок за гражданите на Република България размер? 2) Следва ли постановеното от Съда на Европейския съюз Решение от 21.11.2024 г. по дело С-61/20231 г. да се тълкува и прилага към всички санкционни норми, предвидени в административното законодателство на Република България, като се има предвид, че в т. 53 от него съдът посочва: "… При тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда разглежданата в главното производство система от наказания, изглежда непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза" ? Предвид така изложеното възниква въпросът дали разпоредби от националното законодателство, които предвиждат такъв фиксиран размер на санкциите, каквато е нормата на чл. 93в, ал. 5 от Закона за автомобилните превози, следва да се преценяват за съвместимост с принципа на пропорционалност, заложен в правото на Европейския съюз и в светлината на така цитираното Решение на Съда? Няма спор, че първият въпрос няма никаква привръзка с настоящия случай. Отношение обаче няма и вторият, т.к. очевидно същият поставя под съмнение съответствието с принципа на пропорционалност и съдебната практика на СЕС съдържащите се в националното законодателство норми, предвиждащи фиксиран размер на санкции за извършени нарушения. Същевременно, от съдържанието на атакувания електронен фиш е видно, че санкцията е с правно основание чл. 182, ал. 4, във връзка с ал. 2, т. 3 ЗДвП, а соченото нарушение е описано в чл. 21, ал. 1 и ал. 2 с.з. Нормата на чл. 21, ал. 1 ЗДвП регламентира разрешената скорост на движение, а ал. 2 с.з. предвижда, че когато има разлика от предвиденото в ал. 1, това се сигнализира с пътен знак. Разпоредбата на чл. 182 ЗДвП съдържа наказанията за превишаване на разрешената максимална скорост, като видно от инкорпорираните нормативни текстове, законодателят е предвидил диференциация на санкцията в зависимост от конкретиката на казуса. Нормирани са както случаите, когато нарушението е извършено в населено място, така и тези, когато скоростта е превишена извън населено място – Сравн. ал. 1 и ал. 2, като наказанията при еднакво превишение на различните места са различни; регламентирани са хипотезите на еднократност, повторност и системност, при това са установени различни наказания в зависимост от различните видове нарушения – Сравн.: ал. 4 и ал. 4а и ал. 5 и ал. 6, както и е установен фактически състав на превишаване на указаната скорост от водач на МПС или на състав от пътни превозни средства (ППС) за обществен превоз на пътници и опасни товари. Следователно необходимата индивидуализация на нарушението откъм неговата обществена опасност, а оттам и за степента на дължимата репресия, в разглежданите хипотези, е извършена от самия законодател. Създаден е комплекс от правила, който позволява на наказващия орган спрямо конкретната фактология да избере подходящата санкция. В този смисъл и отговорът на преюдициалния въпрос, свързан със санкции във фиксиран размер, не би бил от значение за настоящия спор. Нещо повече - разпоредбата, посочена пред СЕС, е тази на чл. 93в, ал. 5 ЗДвП, която регламентира глоба от 1 500,00 лева при използване от водач на карта, издадена на друго лице. Очевидно законодателната техника в двата случая е различна. По изложените съображения АС - Плевен е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 2-ро, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение