Определение № 2961 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1832/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба, подадена от Р. Д. Д., против определение № 1251 от 17.03.2025 г. по гр. дело № 729/2025 г. по описа на ВКС, I г. о., с което е оставена без разглеждане молбата й за отмяна на влязло в сила решение № 1246 от 04.11.2021 г. по гр. дело № 3536/2021 г. по описа на Плевенски районен съд. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно поради изпълнени от нея указания на администриращия съд за отстраняване на констатираните нередовности на молбата й за отмяна и препятстване на възможността да се установят допуснатите от решаващия съд пропуски при разглеждане на делото по предявената против нея претенция, включително и при обсъждане на събраните писмени доказателства и свидетелски показания, неустановяващи твърдяните от ищеца вреди, предвид местоживеенето й в чужбина, съответно и невъзможността й да получава писмата от различните сезирани институции, в които дори и не се е посочвало името й, и да участва в извършваните от тях проверки. Иска отмяна на обжалваното определение. Ответникът Н. С. И. не е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения: Неоснователни са съдържащите се в частната жалба оплаквания, а наведените от жалбоподателя твърдения не обосновават наличие на основание за отмяна на обжалваното определение. Извънинстанционното производство по отмяна по чл. 303 ГПК е средство за защита срещу влезли в сила неправилни съдебни актове само на изчерпателно изброените в закона основания. В чл. 306, ал. 1 ГПК, като условие за редовност, е предвидено задължението на страната за посочване в молбата й на точно и мотивирано изложение на основанията за отмяна. Молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от основанията по смисъла на чл. 303, ал. 1 ГПК е недопустима - т. 10 от ТР № 7/2014 от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В случая молителят Р. Д. (сега частен жалбоподател) се е позовала на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК с посочване на правната му квалификация, в което са уредени няколко хипотези. Общото между тях е обстоятелството, че решаващата воля на съда по съществото на спора е формирана въз основа на доказателство, което е опорочено поради престъпно деяние – неистинност на документ, на показания на свидетел, на заключение на вещо лице или престъпно действие на страната, на нейния представител, на член от състава на съда или на връчител във връзка с решаването на делото. Безусловно условие за допустимост на молбата за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК е престъпното деяние да е установено по надлежен съдебен ред с влязла в сила присъда, споразумение по наказателно дело или с решение на гражданския съд по чл. 124, ал. 5 ГПК за случаите, когато наказателното производство е изключено по посочените причини в НПК - т. 13 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС и т. 3 от ТР № 5 от 14.11.2012 г. по тълк. дело № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Молителят Р. Д. не е изложила обстоятелства, които да се подвеждат под някоя от предвидените в чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК хипотези, а именно за установени по надлежния съдебен ред неистинност на доказателствени средства или престъпно деяние, извършено от посочените в разпоредбата лица, значими при формиране на решаващата воля на съда, респ. водещи до извод за възможна неправилност на решението, чиято отмяна се иска. Наведените доводи в молбата за отмяна на молителя Р. Д., а и в касационната й частна жалба, по влязлото в сила решение на първоинстанционния съд, с което на основание чл. 45 ЗЗД е осъдена да заплати на Н. С. И. обезщетение от 600 лева за неимуществени вреди от подаване на идентични жалби до различни институции през периода м. ноември 2018 г. – м. май 2021 г., изразяват несъгласието й с направените от решаващия съд правни изводи по този спор, обосновано с погрешно извършена преценка на събраните писмени и гласни доказателствени средства. Така наведени тези доводи обаче представляват оплаквания, относими към правилността на решението, които подлежат на разглеждане само при инстанционния му контрол, а не представляват конкретни и надлежни твърдения за подвеждането им под някое от основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК, разглеждани в производство за отмяна като извънреден извънинстанционен способ за контрол на влезли в сила съдебни актове. Релевираните от частния жалбоподател фактически твърдения в молбата не могат да бъдат подведени и под никое от другите лимитативни основания по чл. 303, ал. 1 ГПК. Гореизложеното обуславя недопустимостта на производството по молбата за отмяна. Ето защо, обжалваното определение, с което ВКС е оставил същата без разглеждане, като постановено в съответствие с изискванията на процесуалния закон и указанията по неговото приложение, дадени в ТР № 7/2014 от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е правилно и следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.