Определение № 79 от 06.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12136/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 248, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Н. Г. Г. чрез адв. В. Динева от САК против определение № 38810/21.11.2025г., постановено по адм. д. № 8813/2025г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е оставена без уважение молбата на частната жалбоподателка за изменение на определение N 33664 в частта за разноските. В частната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, като се излагат съображения за това, че при наличие на писмен договор за правна защита и съдействие и доказателства за заплащане на договореното адвокатско възнаграждение, съдът неправилно е намалил същото наполовина. Сочи се, че делото действително не се отличава с фактическа и правно сложност, но претендираният размер на адвокатското възнаграждение е в съответствие с обичайния такъв за този вид дела, а и присъждането му в пълен размер ще изиграе дисциплинираща роля по отношение на работата на администрацията. Моли съда да отмени обжалвания акт и вместо него да постанови друго определение, с което на жалбоподателката да бъдат присъдени сторените разноски в пълен размер. Претендира разноски и за настоящото производство. Ответникът- Областният управител на област София чрез процесуален представител в писмен отговор оспорва частната жалба като неоснователна. Излагат се доводи, че след като съдът е приел жалбата по повод на която е образувано производството за недопустима, изобщо не е следвало да бъдат присъждани разноски. При извършената проверка, Върховният административен съд, трето отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна с правен интерес от обжалването на неблагоприятен за нея съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: С определение № 33664/15.10.2025г., АССГ е оставил без разглеждане жалбата на Н. Г. Г. против мълчалив отказ на Областния управител на област София за издаване на удостоверение за наличие или липса на акт за държавна собственост за ПИ с [идентификатор], находящ се в [населено място], местността „ Селище“, Столична община. Производството по делото е прекратено, като съдът е изложил мотиви за липса на отказ, поради което и липса на годен за оспорване акт, както и отпаднал правен интерес предвид факта на издаване на Удостоверение с изх.N ОА23-5088-2 /20.08.2025г., с което искането за извършване на съответната административна услуга е удовлетворено. С посоченото определение е уважено частично искането на жалбоподателката за присъждане на разноски, като съдът е приел, че независимо, че исканото удостоверение вече е издадено, с поведението си ответникът е дал повод за иницииране на съдебното производство. Последният е осъден да заплати на Г. сторените разноски в размер на 510лв. С молба от 04.11.2025г., жалбоподателката е направила искане по реда на чл.248, ал.1 от ГПК за изменение на определението в частта за разноските, като същите бъдат присъдени в пълния претендиран размер от 1010лв. С обжалваното определение № 38810/21.11.2025г., административният съд е оставил молбата без уважение. В мотивите си, решаващият състав на АССГ се е позовал на решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело N С-438/22, на фактическата и правна сложност на делото, както и на направеното от страна на ответника възражение за прекомерност. Постановеното определение е валидно, допустимо и правилно. В случая, искането за отмяна на акта вече е удовлетворено, което води не само до последващо отпадане на правния интерес на жалбоподателя в хода на съдебното обжалване, но и до последваща липса на годен за съдебен контрол административен акт. На основание чл. 143, ал. 2 от АПК подателят на жалбата има право на разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него административен акт. Съществуващата непълнота в разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от АПК, която урежда заплащането на разноски само в една от хипотезите с правен резултат прекратяване на съдебното производство, а именно – оттегляне на оспорения акт, следва да бъде преодоляна чрез субсидиарното прилагане на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Аргумент в подкрепа на изложеното тълкуване е и новата ал. 3 на чл. 143 от АПК, която лишава ответника от право на разноски, ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото. Решаващото в случая е, че именно органът с поведението си е станал причина за образуване на съдебно производство и сторени от жалбоподателя разноски, което обосновава приложимост на чл. 143, ал. 2 от АПК. При постановяване на обжалваното определение, правилно съдът е съобразил датата, на която е подадена до съда жалбата против мълчаливия отказ- 14.08.2025г. Към тази дата все още няма произнасяне по подаденото заявление, налице е формиран мълчалив отказ, съответно налице е и правен интерес за заявителя да оспори този отказ пред компетентния съд. На практика, издаването на процесното удостоверение е след като е упражнено правото на жалба по съдебен ред и следва да бъде определено като акт с правни последици на оттегляне на оспорения акт по смисъла на чл. 156 от АПК, поради което при подадено в срок искане за присъждане на разноски и представени своевременно доказателства за сторени разноски, АССГ правилно ги е присъдил. Правилно съдът е намалил размера на претендираните разноски, като в обжалваното определение са изложени подробни мотиви относно присъдения размер на разноските. Настоящата инстанция напълно споделя тези мотиви, поради което не следва да ги повтаря, а на осн.чл.221, ал.2 от АПК препраща към тях. Самият факт, че ответникът е осъден да заплати разноски независимо от изхода на спора и наличието на отпаднал правен интерес има дисциплинираща роля по отношение работата на администрацията във връзка с административноправното обслужване на гражданите. Следва да се отбележи, че ответникът по частната жалба е направил своевременно възражение за прекомерност по реда чл.78, ал.5 от ГПК в съпроводителното писмо, с което е изпратена административната преписка. Правилно съдът е съобразил това възражение, като е изложил съображения за неговата основателност. По изложените мотиви, частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение следва да се остави в сила. Воден от горното, и на основание чл. 236, вр. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение