Определение № 461 от 07.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2140/2020 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.2 ГПК, образувано по частна жалба на „Красикапласт“АД/н/ чрез изпълнителния член на СД К. Ю. К., изпратена по електронна поща, подписана с квалифициран електронен подпис, срещу определение № 260051 от 16.10.2020г. по ч.т.д. № 575/2020г. на Пловдивския АС, с което е оставена без разглеждане частната жалба, подадена от „Красикапласт“АД/н/ против постановеното по т.д./н/ № 676/2011г. на Пловдивския окръжен съд определение № 275 от 06.02.2019г. С него съдът по несъстоятелността е разрешил на синдика на несъстоятелното дружество да се разпореди от особената сметка на длъжника със сумата 600лв., представляваща текущо възнаграждение за синдика за месец януари 2019г. С частната жалба се иска отмяна на определението като „очевидно“ неправилно. Оспорва се законосъобразността на извода на апелативния съд, че определението на съда по несъстоятелността, с което е разрешено от особената сметка на длъжника да се извърши плащане на възнаграждението на синдика, не подлежи на последващ инстанционен контрол. Твърдението е, че неговата обжалваемост произтича от разпоредбата на чл.613а,ал.3 във вр. с чл.729,ал.3 ТЗ, тъй като то има характер на одобряване на сметка за разпределение. Позовава се на разпоредбата на чл.639 ТЗ и посочва, че след като вземането на синдика за възнаграждение е възникнало след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност и не е платено на падежа, то подлежи на удовлетворяване по реда на чл.722,ал.1 ТЗ, поради което въззивното определение има характер на такова по чл.729 ТЗ. Искането е за отмяна на атакуваното определение и връщане на делото на ПАС за произнасяне по същество по неправилния акт на съда по несъстоятелността, който следва да изготви сметка за разпределение и по отношение на разноските по несъстоятелността. Изложени са и съображения, че атакуваното определение засяга правото на ефективна защита на длъжника, предоставено му по реда на чл.613а,ал.3 ТЗ и е поставено при незачитане на ЕКЗПЧОС и Хартата на основните права на ЕС. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Обжалваното определение е валидно и допустимо. На частния жалбоподател не е било съобщено атакуваното определение на съда по несъстоятелността, поради което сезирането на апелативния съд следва да бъде счетено за осъществено в рамките на решителния процесуален срок. Оплакванията, основани на ЕКЗПЧОС и ХОПЕС, които са относими към евентуална нищожност на акта, са неоснователни. Въззивната инстанция е счела за недопустима частната жалба на несъстоятелния длъжник по съображения, че определението на съда по несъстоятелността не е от кръга на актовете, посочени в чл.613а,ал.1 ТЗ, не е и сред актовете по чл.274,ал.1 ГПК. Приела е, че с оглед съдържанието на мотивите и на диспозитива му, постановеното определение е по чл.658,ал.1,т.9 ТЗ. Обосновала е, че предвид обсъжданите в определението на окръжния съд основания и предпоставки за издаването му, няма база за извод, че волята на съда е била да постанови акт в изпълнение на процедура по 721 и сл. от ТЗ - за одобряване на сметка за разпределение. Мотивирала е, че допустимостта на частната жалба не може да произтече и не следва от изложените в нея твърдения, тъй като допустимостта се обуславя не от твърденията на жалбоподателя, а от вида и характера на акта, който се обжалва. Като допълнителни са изложени съображенията, че в жалбата не се твърди обжалваното определение да нарушава правата на кредитори от предходен ред /каквито няма/, което евентуално да обуслови допустимост и интерес от обжалване. Частната жалба е допустима. Удостоверено е чрез квалифицирано удостоверение за квалифициран електронен подпис, че КЕП на К. Ю. К. се основава на квалифицирано удостоверение за електронен подпис с валидност септември 2020г. - септември 2021г. Частната жалба е неоснователна: С отчета си по чл.659,ал.2 ТЗ за м. януари 2019г., на 05.02.2019г. синдикът на „Красикапласт“АД /н/ К. И. е поискал разрешение да плати разноски по несъстоятелността - възнаграждението си за м. януари 2019г. от 600лв., което искане е удовлетворено с определение № 275 от 06.02.2019г. Съдът по несъстоятелността е изложил съображения, че с решение на събранието на кредиторите месечното възнаграждение на постоянния синдик е определено на 600лв., утвърдено с определение на съда от 15.04.2013г. и синдикът е встъпил в длъжност на 19.04.2013г. Обосновал е, че възнаграждението на синдика съставлява необходим разход, свързан с производството по несъстоятелност и извършването му следва от разпоредбата на чл.661,ал.3 ТЗ и същевременно в масата на несъстоятелността към 31.12.2018г. има наличност в размер на 309 973.35лв. С диспозитива на определението съдът по несъстоятелността е разрешил на синдика да се разпореди от особената сметка на длъжника със сумата 600 лв., представляваща текущо възнаграждение за синдика за м. януари 2019г. Съставът на ВКС констатира, че: Първата частична сметка за разпределение е изготвена на 18.07.2018г. и е одобрена от съда на 17.08.2018г., с която е удовлетворен изцяло за сумата 64 211лв. кредиторът по чл.722,ал.1,т.3 - НАП. Частична сметка за разпределение № 2 е представена от синдика на 22.08.2018г. и е одобрена от съда на 01.10.2018г. за удовлетворяване на кредитора с ред по чл.722,ал.1,т.6 ТЗ - НАП със сумата 51 031.91лв. /в размер на 11.53% от вземане в общ размер 441 931.91лв. като предявените вземания на НАП са били включени в два списъка на приетите вземания/. При тези конкретни факти отсъства основание за извод, че изплащането на възнаграждението на синдика за м. януари 2019г. е разрешено в условията на постъпване на средства в масата на несъстоятелността при предходна такава липса/недостиг за покриване на разноските за производството, за да възникне необходимост от изготвяне на сметка за разпределение, в която да се предвиди и съобрази поредността на удовлетворяване, уредена в чл.722 ТЗ. Няма твърдения и данни по делото, че към датата на падежа на вземането за възнаграждение на синдика за м. януари 2019г., то не е могло да бъде удовлетворено поради липса на достатъчно средства в масата на несъстоятелността. Няма никакви данни и твърдения, че разноските по несъстоятелността-възнаграждението на синдика за този период е покрито от налични парични средства с произход реализация на обезпеченията на кредитори с вземания по т.1 на чл.722 ТЗ /в хипотеза на т.9 на ТР № 1 от 03.12.2018г. на ОСТК на ВКС по тълкувателно дело № 1/2017г./ или че е разрешено разпореждане със суми за възнаграждение за синдика при неудовлетворени други падежирани вземания от същия ред. От изложените по-горе факти се установява, че към датата на падежа на вземането на синдика за текущо възнаграждение за м. януари 2019г. и към датата на акта съда по чл.658,ал.1,т.9 ТЗ, по особената сметка на длъжника е налична набрана сума 309 973.35лв., която е остатък след частична сметка за разпределение №2 и плащане на възнаграждението на синдика за м. декември 2018г., разрешено с определение от 07.01.2019г. /Частична сметка за разпределение № 3 е одобрена с определение от 14.02.2019г. - след датата на която е постановено атакувано пред апелативния съд определение/. По силата на разпоредбата на чл.661,ал.3 ТЗ синдикът получава текущото си възнаграждение ежемесечно като разрешение за това дава съдът - чл.658,ал.1,т.9 ТЗ. Настоящата хипотеза е именно такава - атакуваното пред апелативния съд определение на съда по несъстоятелността е по чл.658,ал.1,т.9 във връзка с чл.661,ал.3 ТЗ и е постановено в хипотеза на наличие на парични средства в масата на несъстоятелността за възнаграждението на синдика. Поради това, неоснователна е тезата на частния жалбоподател, че първоинстанционното определение има характер на одобряване на сметка за разпределение. Както се посочи, същественото е, че жалбоподателят не твърди и по делото отсъстват данни към момента на падежа на ежемесечно дължимото възнаграждение на синдика, това текущо възнаграждение да не е могло да бъде изплатено поради липса на средства в масата на несъстоятелността. Несъстоятелна е тезата на жалбоподателя, основана на разпоредбата на чл.639 ТЗ, тъй като в случая плащането на възнаграждението на синдика за м. януари 2019г. е разрешено на падежа му. Поради това няма как това вземане да подлежи на удовлетворяване, съгласно чл.639 ТЗ по реда на чл.722,ал.1 ТЗ. Следователно, извършената от въззивния съд преценка относно допустимостта на обжалването е изцяло в съответствие със закона. Съгласно разпоредбата на чл.613а,ал.3 ТЗ постановените от окръжните съдилища актове в производството по несъстоятелност, извън тези по ал. 1, подлежат на обжалване само пред съответния апелативен съд и по съответния ред от ГПК. Допустимостта на въззивното обжалване по отношение на постановените от съда по несъстоятелността определения е обусловена от изпълнението на изискванията на чл.274,ал.1 ГПК - на инстанционен контрол пред съответния апелативен съд подлежат само онези първоинстанционни определения, които са преграждащи по-нататъшното развитие на делото/т.1/ или по отношение на които законът изрично е предвидил възможността да бъдат обжалвани /т.2/. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на 1т.о.