Определение № 705 от 28.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1283/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на [община] срещу определение № 296/21.04.2023 г. по в.ч.т.д. № 543/2023 г. на ВКС, II т.о., с което е оставена без разглеждане частната касационна жалба на общината срещу определение № 227/25.01.2023 г. по ч.гр.д. № 140/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е определена парична гаранция в размер на 29 272 лв. по допуснато след отмяна на определение № 4089/20.12.2022 г. по т.д. № 1612/2022 г. на СГС обезпечение на предявените от общината против „Парсек Груп“ЕООД искове с правно основание чл.92, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД. В частната жалба са изложени съображения за неправилност на атакуваното определение. Поддържа се становище, че изменението на чл.396, ал.2, изр.3 ГПК е пирето след ТР №1/21.07.2010 г. по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което постановките на последното са загубили значение. Новата разпоредба не предвижда ограничение по отношение страната, която може да обжалва определението на въззивния съд, с което за пръв път се допуска обезпечение след отмяна на отказа на първоинстанционния съд. Иска се отмяна на атакуваното определение на друг състав на ВКСК, ТК и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като съобрази данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл.275 ал.1 ГПК и е насочена срещу подлежащо на обжалване на осн. чл.274, ал.2, изр. последно ГПК определение на друг състав на ВКС, поради което е процесуално допустима. С обжалваното определение съставът на ВКС е приел, че частната касационна жалба срещу определение № 227/25.01.2023 г. по ч.т.д. № 140/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е определена парична гаранция в размер на 29 272 лв. по допуснато след отмяна на определение № 4089/20.12.2022 г. по т.д. № 1612/2022 г. на СГС обезпечение на предявените от [община] против „Парсек Груп“ЕООД искове с правно основание чл.92, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД е недопустима, тъй като частният касатор е изчерпал процесуалния ред за защита. Той е подал молба за допускане на обезпечение, която не е била уважена от първоинстанционния съд – СГС по т.д. № 1612/2022 г. и по частна жалба на общината пред САС по ч.гр.д. № 140/2023 г. въззивният съд е отменил обжалваното определение на СГС, като е уважил молбата на [община] и е допуснал обезпечение на исковете й срещу „Парсек Груп“ЕООД при условията на определена в размер на 29 006,21 лв. парична гаранция. Съставът на ВКС, II т.о. се е позовал на разясненията по ТР №1/21.07.2010 г. по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, които е съобразил и с новата редакция на чл.396, ал.2, изр.3 ГПК и е направил извод, че в случая молителят по молбата за допускане на обезпечение е получил защита на две инстанции, поради което не притежава процесуално право да подаде частна касационна жалба срещу положителното определение на въззивния съд само в частта на гаранцията. Частната жалба е неоснователна. Целта на законодателното изменение на чл.396, ал.2 ГПК, въведено с ДВ бр.100/2010 г., е да се осигури възможност на ответника да реализира правото си на защита срещу уважена едва пред въззивния съд молба за допускане на обезпечение, тъй като при това развитие на производството той не получава съобщение нито за първата, нито за въззивната инстанция. Различно е процесуалното положение на молителя по молбата за допускане на обезпечение. Същият, при отказ на първоинстанционния съд да допусне поисканото обезпечение на искове, участва и в производството пред първата, и в производството пред въззивната инстанция. Коментираното изменение не променя принципното положение, че определенията по обезпечение на иска подлежат на двуинстанционно разглеждане, както е разяснено и в ТР №1/21.07.2010 г. по тълк.д. № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Възможността за обжалване по реда на чл.280, ал.1 и 2 ГПК на въззивното определение е изключение от това правило и следва да се прилага стриктно. В същия смисъл е и константната съдебна практика, посочена и от състава на ВКС в обжалвания съдебен акт. Ето защо изводът, че инстанционният контрол за молителя по чл.389 ГПК е изчерпан и частната касационна жалба е недопустима, е правилен. Обжалваното определение на ВКС, II т.о. следва да се потвърди. Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, първо отделение