Определение № 257 от 19.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 644/2023 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, представлявано от управителя Я. Я., чрез адвокати А. Б. и М. Г., срещу определение № 2661/02.11.2022 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 1184/2022 г. Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Жалбоподателят излага съображения за неправилност – счита, че обжалваното определение е постановено по молба на насрещната страна по чл. 248, ал. 1 ГПК, която не е била в срок - невярно е посочена дата 23.09.2022 г.; липсват доказателства за реално плащане на уговореното адвокатско възнаграждение; неправилно е прието, че търговското дружество не е възразило за прекомерност на хонорара; неправилно било прието, че адвокатското възнаграждение не е прекомерно. Представено е изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, но частната жалба е по чл. 274, ал. 2 ГПК и съдът не извършва предварителна селекция по реда на чл. 288 ГПК. Насрещната страна Т. П. Ч., чрез адвокат М. Д., отговаря, че частната жалба е неоснователна. Частната жалба е допустима, подадена в срок от надлежна страна, чрез процесуален представител, разполагащ с представителна власт, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С определение № 2661/02.11.2022 г. по въззивно гр.д. № 1184/2022 г., Бургаският окръжен съд е допълнил по реда на чл. 248 ГПК, в частта за разноските, своето въззивно решение № 876/15.09.2022 г., като е осъдил “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, представлявано от управителя Я. Я., да заплати на Т. П. Ч. 600 лв. – съдебноделоводни разноски за въззивна инстанция, съставляващи заплатен адвокатски хонорар. Въззивният съд се е произнесъл по молба на Т. Ч., която е с рег. № 1350000/23.09.2022 г. Тази дата е три дни след като страната е получила препис от въззивното решение с указание, че може да го обжалва (21.09.2022 г.), т.е. искането е направено в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. Не е ясно защо противната страна твърди, че датата, на която е подадена молбата е друга, нито изяснява кога е сторено сезирането според нея. При обективните данни по делото, настоящият състав намира, че няма основания да приеме неистинност на удостоверяването, сторено от компетентния служител на окръжния съд за датата на постъпване на молбата. Тежестта да докаже обратното, щом го твърди, е за оспорващата страна - “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, която не сочи никакви доказателства във връзка с направеното оспорване. Не е вярно и твърдението, че присъденият в полза на работника разход, сторен за адвокатско възнаграждение, не е действително направен. Видно от договора за правна услуга, сочен и от самия частен жалбоподател, адвокатският хонорар е не само уговорен, но в документа се съдържа и изрично изявление, че е платен. В тази си част документът има характер на разписка и доказва плащането, както е и изрично изяснено в ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Правилно, също така, въззивната инстанция е приела, че възражението на “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД по чл. 78, ал. 5 ГПК, сторено едва с отговора на молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, е преклудирано. В случая, страната е следвало да направи възражението си най-късно до приключване на съдебните прения във въззивното производство. След като възражението е преклудирано, недопустимо е да се преценява дали платеният хонорар се явява прекомерен по размер, съгласно критериите на закона. В заключение, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. МОТИВИРАН от горното, съдът